Избор на (Н)иво
(Л)остове
(К)лавиатура
От сутринта любознателната палавница умуваше, — „Какво ли ще стане, ако натисна и трите копчета едновременно?“ — но дълго не се решаваше да направи най-подходящото: да си каже „Каквото ще да става!“ и да опита.
Щрак — Ада натисна трите копчета толкова едновременно, колкото можеше. Машината пред нея обаче не бе много усъвършенствана и усещаше само по едно наведнъж, та затова си избра едно от трите задействани копчета и започна нова игра с клавиатурно управление. Момиченцето се разочарова, изключи играта и пак опита; и пак, и пак, и пак. Понякога се пускаше нова игра с управление чрез клавиатурата; понякога с лостчето; понякога се включваше избиране на друго ниво.
Защо когато тя прави нещо ново, се случва пак старото? „Защото твоето сметаче е старо. Трябва да ти купим ново.“ — отговори майка й и седна с нея пред своята машина. Момиченцето разцъфтя от радост, като видя цветна игра, в която човечетата се въртят, сякаш са обемни; играта била правена от майка й и нейни приятели преди години. Пак си имаше платно, на което бяха нарисувани човечета, но надписите — възможностите за избор — се спускаха плавно, а не се появяваха изведнъж.
• (Н)ова игра
• (Д)вубой
• (Б)ърз бой
• (С)ъстезание
„Сега мога ли да видя какво ще стане, ако натисна всички копчета едновременно?“ — попита развълнуваната Ада. „Натискай ги, че нямам търпение и аз да разбера!“ — рече сияещата й майка.
Момиченцето натисна четирите клавиша едновременно и трепна изненадано, зарадвано и очаровано от променилата се гледка: цепнатини разрязаха платното и то се разпадна на парчета; в същото време, от дълбочината, след изумително триизмерно преобразование, се изрисува нов списък, който бе с два реда по-дълъг от предходния.
• (Н)ова игра
• (Д)вубой
• (Б)ърз бой
• (С)ъстезание
• (Х)ипердвубой
• Без(К)райна кръв
Ана натисна червеното, зеленото, бялото и черното копче толкова едновременно, колкото пространственото линейно изравняване на крайните положения на върховете на пръстите й позволяваше.
ГЛАВА 16
Толкова много ценно време вече бе загубено, в празни занимания, заради този дребосък. Струва ли си да продължава да го влачи със себе си? Той го взе, защото се надяваше да може чрез него да хваща предметите в коридора, предполагайки, че той самият няма да може. Но той вече можеше; можеше, но, дали не тъкмо защото дребосъкът беше до него?
Ако задачата вече е станала необратимо неизпълнима, то забавяне от няколко минути не би я направило по-неизпълнима. Но ако задачата все още би могла да бъде завършена успешно?
Защо мисли само за времето? То ли е единствената сила, която има отношение към успеха на заданието? Не. Силите, които предизвикват победите и загубите са толкова сложни и заплетени, че да вярваш, че една-единствена — дори тя да е неудържимо изтичащото Време — е виновница за провала ти, е простодушно и глупаво; безброй други сили влияят върху случващото ти се, без да съзнаваш съществуването им; без да подозираш, че спомагат или пречат да изпълниш замисленото; без да можеш да вземеш предвид действието на всяка от тях поотделно и на всичките заедно.
— Добре, виж още една-две книги. Ще ме настигнеш. — поръча широкоплещестият.
Тичко поклати утвърдително глава и се втренчи в „Любов в пустинята на живота“.
„Колко красиво казано. Любовта е оазис в пустинята на живота… Пустинята, в пясъците на която съм затънал до кръста…“ — помисли си той.
За самотния бегач бе въпрос на няколко бодри крачи, за да се изравни с мъжагата. — Знаеш ли къде води тоя коридор? — попита той, без да бъде задъхан от потичването.
— Да. — отговори мъжагата.
— Къде? Ти оттук ли дойде? — заразпитва пак мъжлето.
— Да.
— Но… обаче не си от онези с коланите, нали?!
— Не съм. Нали ти казах?
— Каза ми, но знае ли човек… Ами какъв си тогава? Откъде имаш дрехи?
Широкоплещестият се направи, че не го чува. Мъжлето се нацупи, преди да види купчината с плакати. — Леле! — И да се затича към тях.
— Не се бави. Няма да те чакам отново. — подкани мъжагата.
— Уха! Тоя плакат на Касандра го нямам! — захили се като момченце мъжлето и