Той се бе приближил до Чернокосата и й се усмихваше изкусително. Как ли се бе промъкнал без тя да чуе пльокащите му боси крака?
— Накъде си се запътила, красавице? — продължи, вежливо, русият.
Чернокосата го огледа. Забавно беше — гол след гол…
— Как се казваш? — попита тя, любопитно, докато отваряше вратата възможно най-широко.
Въпросът за името често бе сред първите, които изпитващите задават на машините, кандидатстващи за свидетелство за притежание на, макар и хилав или в ранно начеващо състояние, разум.
Русият се смути, усмихна се объркано, погледна към стъпалата на девойката и изтърси.
— Чувството е най-важното. Не мислиш ли?
— Да. Мога да те даря с някои много приятни чувства, ако имаш мераци за тях. — рязко отвърна Чернокосата.
— Метльо, безполезен тъпанар такъв, идвай да напъваш масата! — извика старшият метач за четиридесет и девети път.
— Засрами се бре, нехранимайко! — изхили се дебелият надзирател подигравателно.
— Ще ти дам да си дръпнеш! Вече си голям! — закашля се пушачът и се задави със слюнка.
— Ей сега ще извикам караконджолите да те разкъсат, ако тутакси не престанеш да се туткаш и не дойдеш да ни измъкнеш! — изръмжа повелителят на зверовете.
Метльо обаче наблюдаваше задната част на женския срамозащитен кръг, без да му пука за нищо друго.
— Ела с мен в рая. Не ти трябва да слизаш в ада. — предизвикателно подхвърли русият и направи още една крачка към нея.
Тя почувства, че пантите на вратата имат пружини, които се затягат.
— Защо не трябва да влизам в ада?!
— Ами… Защото трябва да дойдеш с мен в рая. В рая е по-хубаво. Ще ти покажа.
— Колко прави две на двайсет и две? — попита внезапно тя.
— Какво?! — измънка русият.
— Четири милиона сто деветдесет и четири хиляди триста деветдесет и четири. Сега можеш ли бързо да сметнеш колко прави две на двайсет и едно?
— А?
— Как се казва Първият програмист?
— Първият какво?!
— Какво значи „Ада“?
— „Ад“ значи безкраен ужас, безкрайно страдание, безкрайна печал. А аз ще те даря с рай, повярвай ми!
— Ти не знаеш бъл… — „Или какъвто език се говори тук.“ — Знаеш ли поне какво се прави с това дългото, дето ти виси на колана?
— Ами… С него се…
С него някои си мислеха, че могат да омайват същества от женски пол: плетеница от златни, сребърни и платинени висулки, покрити с диаманти, рубини и други подобни безполезни безценни лъскави камъчета.
— Нито с него, нито с това до него ще излъжеш мен; ти, глупав гол, прекалил с тренировките, безсрамнико!
— ?!
Тя се шмугна през вратата и я остави да хлопне мощно, засилена от обтегналата се пружина.
Чернокосата се огледа в равната горна стена на шестоъгълния коридор и в двете десни наклонени и пое напред по гладкия под.
Първо срещна куфарчето със „скъпоценности“ и го подмина. После стигна до куфарчето с вещи, подобни на лазери и забави ход; клекна, за да ги огледа по-добре, и продължи, усмихната. „Винаги съм се питала как точно пораждат нискочестотното трептение. Дали с маховик? Жалко, че сега не ми е до такива неща.“ Следващата спирка бяха книгите. Очите на любознателната светнаха в мига, в който ги забеляза; наведе се, за да разгледа някои; но осъзна, че ако си позволи да се отпусне, ще се отнесе в четене, защото не изглеждаше да има нищо по-интересно за правене в пустия коридор, в който половината стени са огледала, а другата половина… Гледай ти! Другата половина отразява книгите, но не и нея?!
Желанието да се срещне с това въображаемо момче, нахлуло в съзнанието й от небитието и все още без лице, я завладяваше все по-силно. Тя се бореше; не искаше. Но пита ли те някой дали искаш да обичаш или не? Дали искаш да бъдеш влюбен или не искаш?
„Програмиране на Ада“, „Празниците в ада“, „Ада — ръководство за програмисти първенци“ — успя само да мерне Чернокосата, докато се изправяше, за да продължи надолу по коридора. Книгите сякаш бяха нарочно поставени така, че да види тъкмо тези заглавия и те да й подскажат нещо, което да й помогне в изпълнението на целта, която си поставя. Като че ли в тях се криеха отговори на въпросите, които си задаваше? Обзе я тревожно чувство, но тя не успя да осъзнае и осмисли произхода му.
С бодра крачка девойката достигна пред черните врати на асансьорите; избра дясната дръжка и се опита да я издърпа: вратата не помръдваше; после издърпа лявата — тя също не мърдаше.
Чернокосата притисна, леко, очните си ябълки, за да премахне напрежението от тях, макар че, телесно, се чувстваше по-бодра отвсякога.