Саманта се обърна да види каква е причината за ужаса, изписан на лицето му.
— Дошла е баба ти. И то с Тру. Ти не каза ли, че…
Той вече си проправяше път през тълпата към Джесика и Тру.
— Мислите ли, че е разумно? — каза щом стигна до тях.
— Колко нелюбезно ни посрещаш, Адам — смъмри го Джесика.
— Да. Къде са добрите ти обноски? — съгласи се Тру.
— Исках да кажа… — Адам се намръщи. — Не трябваше ли да лежиш вкъщи и да се възстановяваш?
— Да не мислиш, че ще оставя баба да дойде сама? — отвърна кисело Тру. — И освен това лекарят каза, че малко упражнения ще ми се отразят добре. Джесика внимателно оглеждаше обстановката.
— Ти наистина си нехранимайко, Адам. Ако Питър беше тук, щеше да получи сърдечен удар.
— Ако Питър беше тук — каза малко по-спокойно Адам, — нямаше да имаме разногласия. Сигурен съм, че ще му стане приятно, като види добрите отзиви в пресата.
— Доколкото си спомням, той се притесняваше за някаква стачка, а не за отзивите в пресата — обади се Тру.
— Спокойно. Срещите минаха като по мед и масло. Мисля, че омаях онази войнствена профсъюзна ръководителка, Андерсън. Дори я поканих на днешното тържество заедно с още няколко нейни намръщени колеги.
— Предполагам, прелестното русокосо създание с огненочервената рокля не е „войнствената“ — подхвърли Джесика.
Тру проследи погледа на баба си и зяпна от удивление.
— Коя е тя? — попита задъхано.
— Лора Ашли — промърмори Адам. — Затвори си устата, Тру. Може да лапнеш някоя муха.
Джесика се разсмя.
— Наистина, коя е тя? По една случайност зная, че моделиерката Лора Ашли почина преди няколко години.
— Не знам коя е — сбърчи вежди Адам.
— Ей, идва насам — побутна го с лакът Тру. Изведнъж нахаканият необуздан бунтар започна да приглажда разрешената си сламеноруса коса и да подръпва спортното сако, което бе облякъл по настояване на баба си.
Лора притеснено погледна Адам. Той хвана ръката й, за да я увери, че е сред приятели.
— Лора, това е баба ми, Джесика. — Последва доста дълго мълчание. — И… Брат ми, Труман.
— Тру. Наричай ме Тру. Както ме наричат всички приятели.
— О… Благодаря ти, Тру — изчерви се Лора.
— Тъкмо мислех да те поканя на танц — намеси се Адам. — Ако си свободна, разбира се. — Той усещаше погледите на брат си и баба си и осъзнаваше, че прилича на седемнайсетгодишно момче на първа среща. Но, по дяволите, чувстваше се точно така.
— О, Адам — отвърна Лора с непринудена усмивка, — винаги съм свободна за теб… Само да поискаш. — Тя отново се изчерви.
Адам пое дълбоко въздух, за да скрие вълнението си. С бързи крачки поведе Лора към дансинга и беше сигурен, че месеци наред ще трябва да понася подигравките на Тру. Но какво значение имаше?
— Знаят ли? — попита Лора щом затанцуваха.
— Не — каза тихо Адам. Привлекателният аромат на новия й парфюм го замайваше. Или може би усещането, че я държи в прегръдките си.
— Кажи им, Адам. — Тя се замисли. — Може ли да те наричам Адам?
— Да. Всички мои приятели ме наричат така — усмихна се той.
Тя тихо се засмя и едва-едва допря бузата си в неговата.
— Толкова си мил с мен. Само преди час бях изгубена, самотна и безумно уплашена, а сега…
— Сега си красавицата на бала, принцесата. — Да, мислеше си той, принцеса. Думата подхождаше чудесно на неговата болна от амнезия красавица. Стеснителна, невинна, избягала принцеса…
— Разбирам — каза бавно Джесика, след като изслуша Адам. Погледът й бе прикован в Лора Ашли, заобиколена от цял рояк нетърпеливи млади кавалери, между които бе и Тру. — Горкото момиче. — Джесика погледна невинно внука си.
В гласа й Адам долови закачлива нотка, която никак не му хареса. Разбира се, в момента Лора сияеше и със сигурност не страдаше, но той бе убеден, че е направо сащисана от неговите бъбриви и превзети приятели. Те щяха да я задушат. Нямаше изгледи да се спаси с тази естествена усмивка и красивите си доверчиви очи.
— Да я беше видяла, когато я открих в пробната, бабче. Беше толкова уплашена и самотна. — Джесика се запита откога Адам бе започнал да я нарича бабче, но кимна с разбиране. Адам не смееше да погледне баба си в очите. — Разбира се, може да е всякаква.
— Каквато и да е, мисля, че има нужда от помощ — отсече Джесика.
— Да, безспорно — каза уверено Адам.
— Ти си я намерил, Адам. И мисля, че ти трябва да й помогнеш. Зная, че не обичаш да поемаш отговорност, но…
— Права си, скъпа. Аз наистина съм отговорен за нея.
— И какво смяташ да предприемеш?
— Ами… Сам… Саманта предложи да я приюти за няколко дни.
— За няколко дни? — Джесика се замисли. — Много мило от нейна страна. Но ако се наложи да остане повече?