Той избърса потта от челото си и се вгледа в пантофките на Пепеляшка, които държеше в ръка. Защо поне не каже нещо? А дали изобщо е вътре? Какво ли ще стане, ако просто я предупредя и вляза, мислеше си той.
— Адам, чувствам се толкова… ужасно.
Гласът й прозвуча самотно. Той бутна леко крилото. Тя бе застанала точно зад вратата, а на красивото й лице бе изписана мъка. Сърцето му се сви.
— О, Лора, всичко ще бъде наред. Обещавам ти. — Той приближи бавно и внимателно. Боеше се да не я изплаши. — Слушай, при първата ми необмислена постъпка можеш да си тръгнеш, като вземеш всички рокли на този етаж.
— О, Адам!
Вече бе точно пред нея, но внимаваше да не я докосне.
— Не искам да се чувстваш ужасно, Лора.
— Но аз… — Тя отстъпи, но само за да покаже причината за своето притеснение. — Виж, съсипана е. — Тя посочи голямото мокро петно на роклята. — От червено вино е. Блъснах се в някакъв човек, когато излизах. О, Адам, роклята сигурно струва цяло състояние…
— Е, в такъв случай, не е ли късмет, че познаваш един Форчън? — нежно се пошегува той.
— Ще я платя, Адам. Не зная дали изобщо имам пари, но макар да съм бездомна и бедна, ще си намеря работа и ще я платя до последния цент.
— Бездомна и бедна? — усмихна се Адам. — Не, не вярвам. — Забеляза, че тя се изчерви. — Както и да е, засега името Лора Ашли много ти отива. Смятай роклята за подарък. Без да се чувстваш задължена — побърза да добави.
— Знаеш ли какво си мисля, Адам? — сериозно го изгледа тя.
— Не. Кажи ми.
— Мисля, че си много по-сладък от образа, който с толкова усилия се опитваш да създадеш. — Видяла изненадата, която се изписа на лицето му, Лора побърза да се поправи. — Предполагам, нито един изтънчен плейбой не обича да го наричат „сладък“. Извинявай, ако съм те обидила. А колкото до престижа ти, обещавам да не казвам на никого. — За момент тя се замисли. — Харесвам те, Адам. И тъй като наистина вярвам, че няма да се възползваш от ситуацията, трябва да ти призная, че според мен си много привлекателен.
— Ти си очарователно откровена жена, Лора — усмихна се нежно той.
Тя отмести поглед и лицето й помръкна.
— Така ли? — прошепна. — Питам се дали и в истинския си живот съм толкова честна.
Трета глава
Джесика Форчън тъкмо наливаше кафе на Лора, когато точно в осем и петнайсет Адам влетя в трапезарията.
— Както виждам и ти си ранобуден като мен. — Лора му отправи пленителна усмивка, но в следващия миг лицето й помръкна. Адам се досети какво я потиска — тя говореше за навиците си само от последните няколко дни.
— Нали знаеш — рано пиле, рано пее. — Той се настани на стола до нея, намигна закачливо и си взе кифличка.
Джесика сдържа усмивката си и продължи с интерес да наблюдава своя внук.
— И за какво ще пееш днес, скъпи Адам?
— Такава е приказката, бабче — изгледа я намръщено Адам. — Но всъщност аз наистина имам план за тази сутрин. — Той се обърна към Лора. — Искаш ли да дойдеш с мен на тенис в девет? Смесени двойки? — Лора се поколеба. — Вчера те гледах, докато играеше с Тру на нашия корт — продължи Адам. — Доста си добра, Лора. Сигурен съм, че ще се справиш.
— Не това ме спира, Адам. Искам да играя, но…
— Но какво, Лора? — попита предпазливо Адам.
— Чувствам се виновна — сведе поглед тя.
— Виновна? — попитаха загрижено в един глас Адам и Джесика.
Лора погледна за миг Адам и се изчерви.
— През тези няколко дни ти се държа прекрасно с мен. Беше толкова внимателен. Но зная, че те откъсвам от работата ти. Сигурно са ти се натрупали доста ангажименти. Не искам да се чувстваш задължен да ме развличаш. Особено когато си отговорен за такава голяма верига универсални магазини.
Джесика се усмихна, но не каза нищо. Не че внукът й не работеше. Напротив, той вършеше много добри дела. Бе винаги пръв в събирането на средства за благотворителни цели. Адам имаше особена слабост към детското отделение на Градската болница в Денвър. Непрекъснато организираше изнасянето на спектакли пред малките пациенти и дори сам изпълняваше фокуси всяка Коледа. Но винаги бе успявал да избегне бремето на осемчасовия работен ден.