— Ей, чакай малко. Облякъл си мои дрехи — измърмори той.
Тру намигна, докато помагаше на Лора да излезе от ферарито.
— Реших, че джинсите и черното кожено яке не са подходящи за „Ле Касуле“, братко.
Лора стъпи на тротоара и се обърна към Адам:
— Благодаря за прекрасната сутрин, Адам.
— Утре може да я повторим — отвърна бързо той, отчитайки факта, че Тру продължава да държи ръката й.
— О, не — каза категорично Лора. — Реших, че не бива да ти губя повече времето. Ти имаш свое… всекидневие, свои приятели, много обществени задължения…
— О, твърде много — увери я Тру и дари брат си с широка усмивка. — Не се притеснявай за Лора, Адам. Ще направим необходимото тя да се чувства добре.
Адам се усмихна кисело и ги проследи с поглед до входа на ресторанта — ръка за ръка. После Тру прегърна Лора през кръста и я въведе.
Това е лудост, мислеше Адам, докато се отдалечаваше с ферарито. Ти дори не знаеш коя е всъщност тази жена, нито дори името й. Държиш се като ученик. Добре де, привличането е само физическо, но ти имаш прекалено много скрупули, за да се възползваш от нейната уязвимост и невинност. Тя е толкова различна от останалите, прекалено различна. Но докъде ще те отведе всичко това? До никъде. Дори тонтината да не съществуваше…
В този момент Адам случайно погледна през страничното стъкло и смаяно откри, че отново минава покрай „Ле Касуле“.
Те бяха там. Тру и Лора. На малка маса за двама до прозореца. Адам намали и забарабани с пръсти по волана. Погледна часовника си. Група приятели го чакаха за обяд в клуба преди обичайната партия голф. Вече бе закъснял.
— Съжалявам, сър. Задължителното облекло за обяд е сако и вратовръзка — каза тържествено портиерът.
— О, съжалявам. Но имам много важна среща. Няколко души вече ме чакат вътре. Разберете ме. — Адам пъхна двайсетдоларова банкнота в ръката на надутия портиер, който я прибра в джоба си със забележителна ловкост и махна на гардеробиерката. Тя извади черно сако и тъмносива вратовръзка и ги постави на плота пред себе си.
Адам въздъхна и облече грубото сако, което бе с няколко номера по-голямо от неговите, за разлика от вратовръзката, която бе с десетина сантиметра по-къса. И в този момент пред него застана Тру — суперелегантен в собствения му италиански костюм.
Адам се почувства като пълен глупак. Вече беше готов да захвърли унизяващото го сако и да се измъкне от ресторанта, когато Лора излезе от тоалетната и го забеляза.
Адам се усмихна мрачно, докато тя приближаваше и озадачено се взираше в новия му тоалет.
— Адам.
— Лора. — Той впери поглед в тавана.
— Защо не обядваш с нас?
— Ами… С удоволствие — кисело се усмихна той.
— Мислех, че имаш среща в клуба. — Очевидно Тру не споделяше удоволствието.
За ужас на стоящия наблизо келнер, Адам придърпа стола от съседната маса. А за ужас на Тру се настани между него и Лора.
— Отложих я — каза Адам, без да обръща внимание на брат си, който чак сега реагира на смешната комбинация между сакото и вратовръзката му.
Лора се усмихна скромно и отвори менюто.
— Е, какво предлагате да поръчаме, момчета? Тру и Адам се спогледаха. Тру се ухили, Адам — не.
Всеки път, когато Саманта Макфий представяше нова модна колекция, даваше прием за приятели, за да отпразнува събитието. На празненството винаги присъстваха и няколко манекенки, облечени в най-новите й модели. Винаги имаше хубава храна, хубава музика и всички се забавляваха чудесно.
Но тази вечер Саманта бе разочарована, защото Адам не се включваше във веселбата. Тя приближи до канапето, където седеше сам — факт, достатъчно показателен — и отпиваше от чашата си с шампанско.
— Адам, цяла вечер мълчиш — рече тя нацупено. — Винаги ти е било много приятно на моите модни празненства. Наблюдавах те почти непрекъснато — ти дори не намигна на някоя от пищните манекенки, които се въртят около теб.
Адам погледна разсеяно моделиерката.
— Сигурно нещо не съм добре.
— Не си добре след онзи прием в магазина. Мислиш ли, че е от някаква храна? — Тя се усмихна кисело. — Или е нещо по-сериозно?
Адам я изгледа ледено, но не каза нищо. Тя се настани до него на старинното канапе.
— Къде е твоята изгубена бездомница, Адам?
— Не я наричай така — каза рязко той и допи чашата си.
— Извинявай. Днес си доста чувствителен, скъпи. — Тя замълча за миг. — Лора Ашли. Така по-добре ли е?
Покрай тях мина една от сервитьорките. Адам грабна от подноса й нова чаша и отпи голяма глътка.
— Да не би и тя да не е добре? — продължи Саманта. — Лора Ашли? Затова ли не я доведе? Или реши, че няма… да й бъде приятно? Предполагам, в това състояние би се чувствала доста неловко. Горката, та тя дори не знае коя е.