Докато пътуваха обратно към Денвър, Лора бе доста унила.
— Радваш ли се, че дойде с мен? — попита Адам.
— Джефри ми хареса — отвърна Лора — Оказа се съвсем различен от онова, което очаквах.
— Бе очарован от избора ти. Той също смяташе, че тази е най-добрата картина. Може да си работила в някоя картинна галерия. Ако искаш, можем да… проверим галериите в Денвър.
— Да. Добра идея — рече Лора без особен ентусиазъм.
— В такъв случай да побързаме. Може би трябва да…
— Адам, аз си отивам — каза неочаквано тя с треперещ глас.
— Отиваш си? Какво искаш да кажеш?
— Утре сутрин. Не мога постоянно да живея на твой гръб и на гърба на цялото ти семейство. Не бива. Чувствам се като… използвачка.
— Минали са само няколко дни, Лора.
— И, което е още по-лошо, започвам да се чувствам прекалено… добре — призна тя.
— И какво лошо има в това? Аз искам да се чувстваш добре. Ние… Ние всички го искаме. — Разбра по лицето й, че не е успял да я убеди. — Обещай ми нещо, Лора.
— Какво?
Дясната му ръка пусна волана и докосна бедрото й. Само за миг. Но тя изтръпна цялата. Доколко бе разгадал Джефри Елман нейната страст и потиснатост? Тя нервно погледна Адам. Дали бе доловил реакцията й на тъй мимолетния му допир?
Но Адам бе твърде зает със собствените си чувства, за да възприеме каквото и да било. Мисълта, че утре Лора ще си отиде, може би завинаги, бе като неочакван удар под пояса.
— Обещай ми, че ще помислиш още няколко дни. А и къде ще отидеш? Какво ще правиш?
— Ще си намеря работа, ще наема малко жилище и ще опитам да събера смелост, за да посрещна истината — каквато и да е тя.
В седем и петнайсет на следващата сутрин Адам влезе в трапезарията, като весело си подсвиркваше.
Питър, Лора и Джесика бяха вече на масата. Беше обичай да закусват заедно. Само Тейлър правеше изключение, защото често работеше до зори и спеше до обяд. Тру отсъстваше, тъй като бе заминал за няколко дни в делова командировка.
Когато Адам влезе, и тримата се ококориха. Облечен в елегантен раиран костюм с жилетка, със златен джобен часовник, дипломатическо куфарче и мека шапка в ръка, Адам бе точно копие на брат си, Питър.
— Днес имам много работа. — Адам приближи до масата и потри длани. — Плътна програма. Време е да се върна към задълженията си.
Питър озадачено погледна баба си, но тя само сви рамене. Лора продължи да зяпа Адам, който се настани до нея и рече:
— Вече приключваш? — Тя сведе поглед към чинията си и кимна. — Добре. Не бива да закъсняваме, защото ще дадем лош пример.
— Лош пример? — попита объркан Питър.
— За какво не бива да закъсняваме? — недоумяваше и Лора.
Без да им обръща внимание, Адам тържествено извади от вътрешния си джоб малък бележник с кожена подвързия и го отвори, но така, че Лора да не може да надникне в него.
— Мммм, даа — измърмори той. — Аха. — Извади сребърна писалка, потупа с нея бележника, после свали капачката и започна да пише нещо.
Останалите го наблюдаваха като хипнотизирани. Най-накрая Адам затвори бележника, сложи капачката на писалката и отново ги прибра в джоба си.
— Готова ли си? — обърна се той към Лора.
— За какво?
— Ти каза, че ти е неудобно да живееш на наш гръб. Отсега нататък сама ще печелиш пари за престоя си тук. Назначавам те на работа.
— Каква работа? — попита Лора.
— Ще бъдеш моя помощничка и секретарка в компанията.
Питър се задави с кафето си и Джесика услужливо го потупа по гърба.
След като Адам и Лора излязоха, Джесика погледна Питър и се усмихна лукаво.
— Това момиче прави чудеса с моя волен и безгрижен внук. — Очите й заблестяха. — Не съм ли права, Питър?
— Ще видим, бабо — изгледа я внимателно той.
— Добро утро, Елън — каза весело Адам, минавайки покрай рецепцията.
— Казвам се Джойс — рече младата елегантна брюнетка.
— Точно така. Джойс. — Той й се усмихна, а после се обърна към Лора. — Предишната администраторка се казваше Елън.
— Не, господин Форчън. Казваше се Керъл — поправи го Джойс.
Адам припряно поведе Лора и махна на трима мъже, застанали до машината за сода.
— Добро утро на всички — извика той.
И тримата го изгледаха озадачено. Адам намигна на Лора.
— Друг път ще те запозная с тях.
Докато вървяха по дългия коридор, в който бяха разположени повечето кабинети, Адам продължи да поздравява и всеки път получаваше в отговор втрещени погледи. Лора се приближи плътно до него и тихо попита:
— Какво им става?
— Защо мислиш, че им става нещо?
— Не мислиш ли, че всички се държат малко… странно?
— О, просто не са очаквали, че ще се върна преди понеделник. След като миналия петък се справих със стачката, реших да си почина една седмица. Пит цяла година ме увещава да си взема малко отпуск. Знаеш какво е. Работата се трупа, напрежението е огромно. Даваш всичко от себе си и в същото време се стремиш да не припадаш от преумора. Но човек не може непрекъснато да играе голф и тенис…