— Какво имаш предвид? — Лора рязко вдигна поглед.
Реакцията й го стресна.
— Казах го като комплимент. Имаш бърза мисъл и когато трябва да се подреждат нещата, си истинска фурия. Предложенията и съветите ти са съвсем на място. Поразен съм. Наистина.
— Не зная на какво се дължи — рече тихо Лора.
— Все още ли не си спомняш нищо? — Той протегна ръка и докосна бузата й. Лора само сведе очи и поклати глава. — А какво каза онзи психиатър, при когото те изпрати баба ми?
— Че ще си възвърна паметта, когато съм готова да приема онова, което… потискам.
— Ето, значи е само въпрос на време. Когато си готова.
— Да, когато съм готова — повтори тя, вдигна глава и погледите им се срещнаха — Това не те ли притеснява?
— Кое да ме притеснява?
— Ами, че… крия нещо.
Той се наведе и я хвана за брадичката.
— О, мила Лора, не разбираш ли, че това няма никакво значение за мен? Миналото си е минало. Интересува ме единствено настоящето. А последните две седмици бяха…
— Най-хубавите?
— Точно така. — Той се усмихна и погали с палец устните й.
— Приятно е, Адам.
Той повдигна леко главата й и нежно я целуна по устните.
— Ммм. А това е още по-приятно.
Точно в този момент на вратата се почука Адам неохотно се изправи.
— Да, госпожа Сондърс.
Вратата се отвори и секретарката надникна.
— Помолихте ме да ви се обадя, когато стане единайсет и петнайсет. За срещата с брат ви.
— Нещо за пиене? — попита Питър и отиде до вграденото барче.
— Много е рано, Пит. Не, благодаря — каза малко нервно Адам. Какво ли искаше Питър? Беше изминала цяла седмица и едва днес брат му го бе извикал на официална среща. Съществуваше един-единствен повод да бъде в кабинета на Питър — Лора!
— Е, как се справя Лора? — попита спокойно Питър.
Адам се усмихна. Е, поне брат му започваше без предисловия.
— Чудесно. Наистина чудесно.
Питър си наля чаша минерална вода и предложи на Адам. Той отказа и брат му въпросително повдигна вежда.
— Да нямаш проблеми с пиенето?
— Нямам никакви проблеми, Пит. А ти?
Пит взе чашата и седна в коженото кресло. Адам се настани в другото и зачака продължението на разговора. Трябваше да признае, че брат му не го накара да чака дълго.
— Мислиш ли, че е честно спрямо Лора? — попита Питър и облегна лакти на коленете си.
— Малко ли й плащам според теб?
— Вечните актьорски номера. Не, не говоря затова.
— Виж какво, Пит, трябва да призная, че нямах представа какво да правя с Лора, след като я доведох тук, но нещата… потръгнаха. Най-вече благодарение на нея. Невероятна е. Някак интуитивно се справя с въпросите, свързани с организацията и трудовите отношения. Наистина чувства нещата.
— А като говорим за чувства, не бива да пропускаме факта, че е влюбена до уши в теб… Ако случайно не си го забелязал.
Адам не отговори веднага.
— Тя знае за тонтината, Пит.
— Може би не иска парите ти. Може би ще й бъде достатъчна любовта ти.
— Тя не храни никакви илюзии за мен — настоя Адам.
— Всички влюбени жени хранят илюзии.
Адам погледна брат си с лека насмешка.
— И откога стана експерт по женската част? След кошмарния ти опит от семейните кавги преди петнайсет години, ти почти не си излизал с жена.
— Не аз съм експертът — призна с неудобство Пит. — Думите са на баба ти.
Адам скръсти ръце и погледна брат си с присвити очи.
— Когато я наричаш „моя“ баба, значи направо си признаваш.
— Какво си признавам?
— Че тя те е накарала да говориш с мен.
— Чакай малко…
— Стига, Пит. Баба е последният мохикан на романтичното поколение. Щом забележи, че някой от внуците й гледа към момиче, веднага си представя любов и рози. И иска да зазвънят сватбени камбани. — Адам се изправи и потупа брат си по рамото. — Добре, изпълни дълга си. Сега иди при баба и й предай, че ние с Лора можем спокойно да минем и без нейните съвети.
— Ти вероятно можеш, но сигурен ли си за Лора?
Адам приключи с корекциите на някакво писмо и погледна часовника си.
— Хей, вече наближава осем.
Лора бе седнала срещу него и преглеждаше доклади. Тя вдигна поглед и се усмихна.
— Когато човек работи с удоволствие, времето лети.
Адам приближи до нея и с решителен жест измъкна доклада от ръцете й.
— Адам, само още двайсет минути.
— И преди два часа каза същото.
— Добре, но утре трябва да дойдем…
— Утре е събота.
— Нищо не ми пречи да дойда сама. Така ще можеш да се видиш с приятелите си, да поиграеш голф.
— Добре, ще довършим докладите, утре — каза Адам и отиде до прозореца. — Искаш ли да видиш как вали?