Вътре нямаше никой. В момента Адам сигурно се забавляваше с приятели на коктейла у семейство Гибсън. Но тя усещаше присъствието му, дори долавяше лекия аромат на одеколона му.
Лора прекоси стаята и седна на въртящия се стол зад голямото махагоново бюро. Беше затрупано с документи, книги, статии и папки — толкова различно от първия ден, когато я доведе и се преструваше така глупаво и в същото време толкова очарователно.
— О, Адам — промърмори тя и се облакъти на бюрото. — Защо…
Въздъхна и се загледа в телефона. След това вдигна слушалката и набра някакъв номер.
— Не ви събудих, нали? — попита Лора, когато, след четвъртото иззвъняване, Джесика най-после се обади.
— Не, скъпа. Едно от предимствата на старостта е, че човек се нуждае от твърде малко сън. Прекарвам следобеда пред телевизора.
— Надявам се, не гледате сълзливия сериал „Всичките ми синове“?
— О, значи Адам ти е разказал за майка си — телевизионната звезда? — засмя се Джесика.
— Да. А също и за всичките съпруги на баща си. В събота, когато се върнахме да работим в магазина.
— Синът ми беше твърде импулсивен човек. Влюбваше се мигновено във всяка красива жена. И се оженваше за нея след не повече от две-три седмици, привлечен от външността й. Непрекъснато се опитвах да му обясня, че по-важна е вътрешната красота. Казвах му да намери жена с добро и любящо сърце, която…
— Госпожо Форчън…
— Наричай ме Джесика, скъпа. Може би не след дълго ще ме наричаш „бабо“.
Буца заседна на гърлото на Лора.
— О, Джесика, не мога повече. Трябва да…
— Трябва да имаш малко търпение, скъпа.
— Най-потискащото е… Той като че ли е влюбен в мен.
— Разбира се, че е влюбен в теб.
— Тогава защо се чувствам толкова зле?
— Мисля, че и двете знаем защо — отвърна нежно Джесика.
Лора понечи да отговори, но отвън се чу силен грохот. Тя погледна през прозореца и видя някакъв хеликоптер на не повече от пет метра. Беше толкова близо, че виждаше дори лицето на пилота. Тя зяпна от учудване.
— Чуваш ли ме, Лора? Какво става? Какъв е този шум? — питаше настойчиво Джесика.
— Адам — извика Лора в слушалката. — Това е Адам! — Тя взе телефона и приближи до прозореца.
Хеликоптерът се издигна и полетя точно над сградата. Шумът се усили още повече.
— Ще ти се обадя по-късно — рече тя и затвори.
Когато излезе от кабинета, всички говореха за хеликоптера, който току-що бе кацнал на покрива.
Без да изчака асансьора, Лора изкачи на бегом трите етажа до покрива, отвори вратата и видя хеликоптера. Въздушната струя я блъсна в лицето.
Адам седеше спокойно в кабината. Лора приближи и го изгледа озадачено.
— Качвай се!
— Какво? — Тя се опита да надвиха оглушителния шум на моторите.
Той й подаде ръка. Тя се поколеба, но все пак Адам управляваше хеликоптера, владееше ситуацията и Лора го знаеше.
Развълнувана и обзета от неясни предчувствия, тя се качи.
— Къде отиваме? — попита нервно щом хеликоптерът започна да набира височина. — Адам не й обърна внимание. — Летял ли си и друг път с такова чудо? — Той само се усмихна. — Нали нямаш намерение да разглеждаме Скалистите планини? — Усмивката му стана още по-широка. — Защо не отиде на коктейла?
Тя не можеше да спре потока от въпроси. Нерви. Въодушевление. Възбуда. Странна смесица от чувства бушуваше у нея.
Адам продължаваше да мълчи. Приличаше на малко момче, подготвило изненада и твърдо решено да не я издаде.
След около десет минути, когато хеликоптерът най-после започна да се спуска, въпросите й се бяха изчерпали. Докато кацаха, тя видя малка писта с един-единствен самолет. Какво ли беше намислил?
Той умело приземи хеликоптера и изключи двигателя. Внезапно настъпилата тишина изпълни Лора със странно чувство.
Адам я гледаше втренчено. Сините му очи излъчваха такава топлота, че й се стори, че ще се стопи. Тя отмести поглед встрани и се загледа в малкия блестящ самолет с емблемата на компанията „Форчън“. После се обърна към него.
— Отвличаш ли ме, Адам?
Той се вгледа в очите и, но продължи да мълчи. Слезе от хеликоптера, заобиколи и й подаде ръка.
Щом се отправиха към самолета, вратата се отвори и от нея се спусна сгъваемата стълба.
Неочаквано Лора се усмихна, омаяна от толкова загадъчност.
— Е — каза весело и погледна към кристалносиньото небе, което й напомняше за рая от сънищата й — денят с подходящ за отвличане.
Всичко беше нереално като в приказка. И все пак, като че ли никога не се бе чувствала толкова жива. Елегантен стюард с бяло сако наля шампанско във високата й кристална чаша, Адам остави на масичката пред нея солидно количество черен хайвер. И всичко това, докато се носеха в неизвестна посока в частния самолет на компанията. Лора бе престанала да задава въпроси и бе решила да се отдаде изцяло на фантастичното преживяване.