Тъкмо бе пуснала душа и вратата на банята се отвори. Тя се сепна.
— Имаш ли нещо против да се изкъпем заедно? — надникна Адам и видял колебанието й, добави: — Така правят консервативните семейства по време на сушата по Западния бряг.
Телата им бяха преплетени в нежна прегръдка. Обгръщаше ги облак от уханни водни пари.
— Когато се качих на хеликоптера, нямах и най-смътна представа за приключението, което ще преживея — засмя се Лора.
Той заля с шампоан косата й и започна да масажира кожата на главата й с върха на пръстите си.
— Толкова е приятно — промълви тя, плъзна ръка по тялото му и с радост откри, че и Адам е възбуден.
Той се наведе и прокара език от шията надолу към гърдите й. После я притисна към хлъзгавите плочки. Контрастът между ледената стена и топлото тяло на Адам я накара да изстене.
— Кажи, че ме желаеш, Лора.
— Знаеш го.
— Кажи го — прошепна той, без да спира любовната игра.
— Желая те. И ако се забавиш още малко, ще те разкъсам на парчета хапка по хапка.
— Изборът е доста труден — усмихна се той.
Но тя не му даде възможност да избира. Обви ръце около врата му, надигна се и сключи крака около кръста му. Той обхвана бедрата й, за да й помогне, докато тялото й се плъзгаше по неговото.
Приличаха на близнаци в еднаквите си хавлиени халати. Влязоха в спалнята, хванати за ръце и забелязаха, че междувременно прислужникът дискретно бе подредил и прибрал новите дрехи на Лора. Когато тя отвори гардероба, разбра, че Адам не бе пожалил средства и за своите дрехи. Вътре имаше нов смокинг, няколко ризи, два панталона и дори чифт съвсем нови обувки от щавена кожа.
— Наистина ли си уредил всичко за един следобед? — попита с недоверие Лора.
Личеше, че му е приятно.
— Беше достатъчно да завъртя няколко телефона — каза той с усмивка, но без капка високомерие.
— Сигурно е хубаво да си толкова богат.
— Това възхищение ли е или неодобрение?
— Не ти ли омръзва понякога? — отвърна тя на въпроса му с въпрос. — Само един телефонен разговор и можеш да получиш каквото си поискаш. Не говоря само за дрехи, самолети и фантастични хотели.
— Май нямаше да говорим за моето минало.
— И все пак, не те ли дразни тази лекота?
— Разбира се — призна той. — Понякога.
— И какво правиш в такива моменти?
Той я изгледа дълго и съсредоточено.
— Ами, когато наистина ми омръзне, си намирам някоя очарователна красавица, страдаща от амнезия и я отвличам в Сан Франциско.
Въпреки че отговорът му леко я разочарова, тя не можа да сдържи усмивката си. Сърцето й му принадлежеше.
Осма глава
Адам бе твърдо решен да превърне разходката до Сан Франциско в най-хубавия момент от живота на Лора. Полетът с реактивния самолет, лимузината, приказният хотел, подаръците бяха едва началото.
Слънцето вече се спускаше зад хоризонта, когато Лора заслиза по стълбите, облечена в смарагдовозелената копринена рокля с голи рамене. На врата й висеше златният медальон, обсипан със смарагди, чийто блясък се подсилваше от зеления цвят на роклята и на очите й. Беше вдигнала златисторусата си коса на кок, но няколко непокорни кичура се спускаха от двете страни на лицето й.
Адам ахна, като я видя. Дали се дължеше на роклята и новата прическа, или просто с всяка минута Лора ставаше все по-красива? Едно бе сигурно — никоя жена не го бе изпълвала с такова вълнение и възбуда. Не само с красотата си. Онова, което го привличаше най-силно, бе вътрешната й сила. И фактът, че нямаше минало, като че ли я правеше духовно чиста. За разлика от жените, които бе срещал, Лора излъчваше невинност, непринуденост, интелигентност и уязвимост. А дълбоко в себе си криеше такава буйна страст, от която дъхът му секваше, а и сърцето му бе в опасност. Заплахата бе толкова сериозна, че изведнъж го обля студена пот.
Адам я наблюдаваше толкова съсредоточено и мълчаливо, че тя се почувства неудобно и разсеяно докосна медальона.
— Какво има? Не ти ли харесва роклята? — попита нервно. Загрижеността обаче не й попречи да се възхити от външния вид на Адам. В смокинг той приличаше на кинозвезда. Сърцето й биеше лудо и присъствието му я опияняваше.
— Роклята е великолепна — промърмори той и приближи. — Но нещо наистина не е наред.
— Косата ми? Мога да я разпусна.
— Косата ти е прекрасна.
— Тогава какво? Какво не е наред?
— Чувствам… Че ще припадна.
— Какво? — Тя се вгледа внимателно в него. Беше доста блед. — Адам, да не си болен? Може да е от шампанското. Или от хайвера. Не зная дали хайверът…
— Не е от хайвера, Лора.