— Не е ли?
Той бавно поклати глава. След това се наведе и нежно целуна устните й.
— Мисля, че е от теб.
— Ще припаднеш заради мен?
— Досега не ми се е случвало.
— Може би е най-добре да седнеш.
— Чувствам се неловко.
— Не се притеснявай, Адам. Трогната съм.
— Наистина ли?
— Трогна ме още в мига на първата ни среща — каза тя.
Той сложи длан на бузата й и топлината му сякаш проникна през кожата й.
— Защо непрекъснато имам чувството, че и друг път съм преживявал тези мигове? — каза той замислено. — Този въпрос ме тормози от доста време. Понякога, щом те погледна, си казвам: „Никога не съм те виждал, но те познавам.“ Като че ли те преоткривам. — Той се засмя тихо. — Мисля, че е най-добре да отидем да вечеряме, преди съвсем да съм изглупял.
Ако Лора мислеше, че ще вечерят в обикновен ресторант, очакваше я поредната изненада. Първо изпиха по един коктейл в заведението на последния етаж на хотела, откъдето се откриваше прекрасна гледка към града. После се качиха на лимузината и потеглиха по стръмни лъкатушещи улици. Когато колата спря, Лора видя, че се намират на частен кей. Чакаше ги самотна сребристобяла яхта, обляна в лунна светлина.
— Не страдаш от морска болест, нали? — Адам й помогна да слезе от колата и освободи шофьора.
Лора не откъсваше очи от великолепното корабче. Едва когато лимузината се отдалечи, тя дочу тиха музика. Унасяща романтична музика.
— Свирят нашата песен — прегърна я Адам през кръста.
— Нима си имаме песен?
Той се усмихна и я поведе по мостчето.
— Да не би да е плаващо нощно заведение? — попита тя щом се качиха на борда.
— Нещо подобно — усмихна се Адам. Отвори гравираната двойна дъбова врата и я покани в разкошния салон, където джазово трио свиреше пред публика от четирима души — трима келнери с бели сака и оберкелнер. През отворения френски прозорец в дъното на салона се виждаше остъклената палуба, където бе разположена красиво подредена маса за двама със свещник.
— Сега аз ще припадна — каза Лора, зашеметена от разкоша и романтиката.
— Още не съм ти позволил да припадаш — прегърна я Адам.
Двамата затанцуваха на приятната замайваща мелодия от четирийсетте. Тя склони глава на гърдите му и чу ускорените удари на сърцето му.
— Всичко е като в приказка, Адам — прошепна замечтано.
— За най-необикновените принцеси приказките могат да се сбъднат.
— Какво искаш да кажеш? — Буца заседна на гърлото й и за миг гласът й секна, но се надяваше, че не се е издала.
— Можем да продължим да живеем като в приказка още много дълго, Лора.
Тя спря да танцува и лицето й изведнъж стана тъжно.
— Да. За един Форчън е достатъчно да завърти няколко телефона… — Лора понечи да се отдалечи, но той я хвана за ръката.
— Какво лошо има? Мислех, че ти е приятно. Че те заслепявам.
— О, наистина ме заслепяваш. Само че понякога, на хора, които не са свикнали с такава… богата храна, им идва… малко множко. Не зная колко… съм в състояние да погълна.
Той долови в гласа й нещо, което не можеше да определи съвсем точно. Беше го долавял и преди — някакво отдръпване и затваряне в себе си.
Двамата вечеряха на палубата, а яхтата бавно се плъзгаше по водите на залива. Вече привършваха с ордьовъра, когато Адам внезапно остави лъжицата си и каза решително:
— Трябва да разрешим загадката около твоята личност.
— Защо го реши точно в този момент? — погледна го изненадана Лора.
— Не зная — призна той с глупава усмивка.
— Ами ако се окаже, че всичко се е случило благодарение на тази загадка? — попита тихо тя.
Той я изгледа дълго и изпитателно.
— Признавам, че има нещо много вълнуващо във всяка загадъчна жена. Но в същото време е доста потискащо. Сигурно и за теб.
— Наистина е много потискащо да нямаш минало, на което да се опреш — каза тъжно тя.
— И не ти позволява да градиш планове за бъдещето.
— Бъдещето ли?
Той се пресегна и хвана ръката й.
— Честно казано, аз самият никога не съм се замислял много за бъдещето. Но между нас се появи нещо, Лора. И бихме могли… да го задържим. Колкото искаме.
След дълго мълчание, тя най-после каза:
— Не съм сигурна, че те разбирам, Адам.
— Мога да ти дам всичко, за което някога си мечтала, Лора. Фантастичен апартамент, кола по твой избор, екстравагантни пътешествия, дрехи…
— Много щедро предложение. — Тонът й обаче казваше точно обратното.
— Какво искаш от мен, Лора?
— Нищо, Адам. Съжалявам, ако съм ти дала повод да мислиш друго. Не мога да правя планове за бъдещето. И ако дойде моментът, в който ще мога… Е, кой знае какво ще искам тогава? Или пък какво ще искаш ти?