— Сигурен съм, че баща ни е имал най-добри намерения, но не е особено приятно да разберем, че не се е доверил на собствения ни разум и преценка.
Отново тишина — този път по-дълга. Почти виждам как мозъците им трескаво работят.
Например Адам. Сигурно си казва: „Защо ли се притеснявам? И през ум не ми е минавало да се оженя. Прекалено хубаво ми е да си разигравам коня. И то как…“
Насочете погледи към Питър. Вече е отпуснал дръжката на куфарчето и съм сигурен, че си мисли следното: „Спокойно. Направих един отчайващ опит да се оженя. По-скоро бих отишъл на война, отколкото да опитам отново.“
Да видим Тру. На лицето му е изписана познатата самодоволна усмивка. О, знам какво му се върти в главата: „Няма да се оставя да ме върже жена. Оженваш се и малката женичка веднага ти спретва разписание, циври, че не си забелязал новите тапети, изрязва от вестниците съобщения за катастрофи с мотоциклети и дарява любимото ти черно кожено яке на Армията на Спасението. Да се оженя? Изключено.“
А какво ли мисли Тейлър? Обзалагам се, нещо от този род: „Не трябва да се притеснявам. Лабораторията ми едва ли ще се препълни с жени, нетърпеливи да ме хванат на въдиците си!“ Лека усмивка се плъзва по устните му.
Да, и четиримата са напълно убедени, че с лекота ще запазят свободата си. И все пак забелязвам, че в главите им се прокрадват и други мисли. Вероятно всеки от тях си мисли: „Няма да е зле само аз да остана ерген и да пипна всичко.“ За Адам това би означавало възможност да стане „плейбой номер едно на Запада“. Питър би могъл да управлява компанията, както той иска, без някой да му пречи. Тру би бил много щастлив да поведе „Форчънс“ към двайсет и първия век. Може би дори Тейлър мечтае за свободата, която би получил за осъществяването на своите изобретения…
— Чакайте малко — нарушава тишината Тру.
По тона му разбирам какво предстои… Онова, от което най-много се страхувах. Защо не си запазих два-три антиацида?
Решавам, че е най-добре да хвана бика за рогата.
— Май се досещам какво се питаш, Тру. Какво се питате… всички. Какво би станало, ако — макар че е малко вероятно… — наблягам на „малко вероятно“ — ако и четиримата се ожените? — Пет чифта очи се заковават в мен. Вече не мога да скрия потта, обляла челото ми. Избърсвам я и продължавам: — В случай, че и четиримата се ожените… — Говоря прекалено бързо, но ми се иска по-скоро да приключа с тази работа.
— Всички акции на Форчън се прехвърлят на мен. Четиримата братя започват да говорят едновременно.
— Ах, ти, подъл съучастник… — чувам Тру.
— Ти ли подучи татко? — пита Адам.
— За нищо на света няма да получиш компанията — предупреждава ме Питър. Не си спомням да съм го виждал толкова ядосан.
Дори Тейлър се нахвърля върху мен:
— Това е удар под пояса.
Бях предугадил реакцията. Не съм изненадан. Обиден? Да. Опитвам се да приема, че несправедливите обвинения са изречени под въздействието на шока и гнева. Винаги съм мислил, че момчетата ме уважават и никога не биха се усъмнили в моята етичност.
— Научих съдържанието на допълнението едва тази сутрин — защитавам се аз. — Баща ви дори не ми беше споменавал. В противен случай, със сигурност щях да…
— Не си прави труда — спира ме с ръка Тру. — Не зная какви са намеренията на братята ми, Нолан, но пред мен изобщо не стои въпросът за женитба, така че шансът ти да наследиш нещо е кръгла нула.
— Ще трябва доста да почакаш — намесва се Адам и вдига въображаема чаша в чест на своя ергенски живот.
Питър изчиства някаква прашинка от шапката си и кимва в знак на съгласие. Тейлър се усмихва разсеяно и продължава да драска в бележника си.
Много съм щастлив, че бурята премина толкова бързо. Сигурно причината е в общата им увереност, че ще останат ергени.
Когато си тръгват, дори ми стискат ръката, а Тейлър ме потупва по рамото и казва, че не бива да им се сърдя.
С нескрита радост им пожелавам всичко хубаво. Огромна тежест се смъкна от плещите ми. Казвам си, че съм отново свободен. И в този момент забелязвам, че Джесика е още тук, вперила поглед в мен.
Опитвам се да изглеждам спокоен, докато тя безмълвно сяда в голямото кожено кресло и кръстосва крака. Облечена е в безупречно ушит бял ленен костюм, сребристата й коса е стилно подстригана. Самоуверена и елегантна, както винаги, в момента Джесика изглежда доста недоволна.
— Честно казано, Джесика, не бих искал да съм оцелелият в тонтината. Повярвай ми, изобщо не съм повлиял на сина ти.
— Не говори глупости, Нолан. Естествено, че не си.
Объркан съм.
— Не ми ли се сърдиш?