— Братята ти бяха прави. Онези няколко дни, които прекара в магазина, за теб бяха само игра. Беше си поставил за цел да ми направиш впечатление и успя. Временно. Но когато настъпи решителният момент…
— Лора…
— И тъй като си много загрижен за състоянието ми, трябва да ти кажа, че ме удари Пит.
— Пит те е ударил?! — Адам бе изумен.
— Без да иска. Опитваше се да ме прибере в магазина, след като част от протестиращите се развилняха и съвсем случайно ме удари с лакът. — Тя се усмихна иронично. — И тъй като искаше да се посмеем, ще ти кажа нещо наистина смешно. Малко след това, Грант Симънс дойде тук разгневен и с нови искания, но когато ме видя, реши, че той ме е ударил, защото доста размахваше юмруци навън. Почувства се виновен. А след като му казах истината, най-неочаквано омекна. Предполагам, бил е респектирай от факта, че не използвах ситуацията, за да обвиня него. Дори се съгласи да обсъдим новия вариант на нашето предложение, а след това заедно да изработим нова, приемлива и за двете страни, програма. Имам чувството, че сега доста дълго ще трябва да чакаме, докато отново се съгласи да преговаря.
— Съжалявам, Лора. Първо видях по телевизията как Симънс удря Пит. След това идвам тук и те виждам с насинено око. И просто си помислих, че… Май изобщо не се замислих.
Въпреки че ни най-малко не одобряваше действията на Адам, тя все пак бе трогната от подбудите му и леко се усмихна.
— Често ли се нахвърляш така?
— Последният път беше по време на боксов мач в основното училище. Всъщност досега не съм попадал в подобна ситуация. За първи път жената… с която съм… получава синина под окото. — Той приближи към нея. — Много ли боли?
Вместо отговор, тя му зададе въпрос.
— Защо не дойде днес следобед? Баба ти е говорила с теб и ти е казала какво става тук. След това й се обадих по телефона и тя ми каза, че си пристигнал в Денвър около три часа. Бях убедена, че ще дойдеш направо тук. Имахме нужда от теб.
Адам тихо въздъхна и се загледа в Лора. Измина цяла минута, преди да й отговори.
— Как мислиш се почувствах, когато се събудих сутринта и намерих бележката ти? Прекарваме фантастично денонощие, а след това ти се измъкваш в ранни зори, като че ли всичко е било само за една нощ. Мислех, че заслужавам по-добро отношение. Дори не изчака да се събудя, за да ми дадеш възможност да те убедя да останеш.
Тя сведе очи. Не искаше Адам да забележи копнежа в тях.
— Страхувах се, че може да успееш — призна тихо.
Адам започна да крачи нервно из стаята.
— И след като цяла сутрин се разхождах по улиците на Сан Франциско, обезсърчен и отхвърлен, се върнах в хотела, където ме намери баба, за да ми каже, че трябва незабавно да се връщам, защото ти имаш нужда от мен. — Той спря, но не беше в състояние да я погледне в очите. — Естествено, помислих, че е любовен зов.
— Разбирам — тихо промълви тя.
Стояха на ръка разстояние един от друг. Той изглеждаше отчаян и объркан и Лора инстинктивно вдигна ръка да го погали.
— Наистина ли мислиш, че не мога да се обадя сама?
Той сложи ръка върху нейната. Въпреки хаоса в душата му, ласката й го изпълни със спокойствие и сигурност.
— Просто не можех да понеса мисълта, че някой може да те нарани, Лора.
— Не боли чак толкова — прошепна тя. — Пит се чувства по-зле от мен. Въпреки че стана съвсем случайно, докато се опитваше да ме предпази от озверялата тълпа, той е ужасен от факта, че ме е ударил.
Много внимателно и нежно Адам докосна с пръсти синината под окото й. Взря се в лицето й, после погледът му се плъзна надолу.
Тя сведе очи.
— Трябва да го забравим, Адам — прошепна толкова тихо, че той не бе сигурен дали наистина я е чул.
Не й отговори и продължи да гледа втренчено тялото й. Тя се смути… И усети възбуда.
— Трябва да… проверя… как е Симънс.
Тя понечи да го заобиколи, но Адам сграбчи ръката й.
— Съжаляваш ли за нещо?
Тя отвори уста, но не можа да изрече нито дума.
— За нас двамата ли? — попита най-после. — За онова, което изживяхме… заедно? — Тя затвори очи и прошепна — Не.
— Но се страхуваш, че в края на краищата ще трябва да… — Той не довърши изречението си, защото притисна устни към нежната извивка на шията й.
— Играеш нечестно, Адам — възрази тя. — Аз съм… В толкова неизгодно положение.
— Виж какво, Лора, ако онова, което се случи между нас, ти се струва прекалено… екстравагантно… ще се постарая да се променя. Можем да пътуваме с автобус, да скитаме из планините, да ядем вместо черен хайвер… сардини.
— Само не сардини, моля те. — Тя направи кисела гримаса.
— Добре, никакви сардини. Обещавам. Само кажи какво искаш от мен и ще го имаш. — Макар че се усмихваше, говореше сериозно.