— Кой ти е искал обяснения? — отвърна доста обезкуражаващо Симънс.
— Хубав въпрос — каза добродушно Адам. — Ще опитам да ти го кажа по друг начин. Правил ли си някога глупости само защото си бил луд от любов и не си можел да мислиш?
След миг застрашителният поглед и объркването изчезнаха от лицето на Симънс и на тяхно място се появи усмивка. Не много широка, но все пак усмивка.
— Помислил си, че аз съм фраснал онази русокоса красавица?
— Да — отвърна простичко Адам.
Симънс дълго обмисля едносричния отговор.
— Е, трябва да се признае, че имаш вкус. Страхотна е. Дори със синина.
— И аз мисля така — усмихна се Адам.
— Здраво си хлътнал, а? — Симънс повдигна вежда.
— И това не е добре, приятелю, повярвай ми.
— Искаш ли една бира? — предложи Симънс, след кратко колебание.
— С удоволствие — отвърна Адам с още по-широка усмивка.
Симънс отстъпи встрани. Адам мина покрай него и влезе в малкия хол, обзаведен простичко, но с вкус.
— Жена ми излезе с детето до магазина. Обикновено и аз отивам с тях, но… — Симънс бе тръгнал към кухнята, но спря и се обърна към Адам, който бе седнал на канапето. — Останах вкъщи, защото не бях в добро настроение. — Адам кимна с разбиране. — Искаш ли чаша?
Адам не разбра веднага смисъла на въпроса.
— О, не. Ще пия от бутилката.
— От кутийката.
Адам премигна, но бързо загря.
— Разбира се, направо от кутийката. Идеално.
Грант влезе в кухнята и след малко се върна с две леденостудени кутийки бира. Подаде едната на Адам и също седна.
Адам отвори своята и отпи. Всъщност не бе страстен любител на бирата, но правеше всичко възможно да се хареса на Грант. Имаше големи шансове.
— Много добре се справи — каза Грант и отпи голяма глътка.
— В момента имам неприятности.
— И ние при тези условия за работа си имаме неприятности. Затова искаме справедлива сделка с ръководството.
— Мислех, че сме изработили програма, която според вас е справедлива.
— Имаме още много работа по нея. А ти офейка.
— Добре, тогава да се хващаме отново на работа.
— Първо ме просваш на земята, а след това идваш и казваш: „Хайде да се хващаме на работа“.
— Съвсем точно го каза, Грант. Пропусна само една малка подробност.
— Да. Русокосата красавица.
Адам се ухили.
— Ти може и да ми се сърдиш, но тя е направо бясна, задето те ударих. Няма да ми го прости.
— Да, знам какво е — каза замислено Грант. — Жена ми гледала новините по телевизията и видяла как удрям брат ти. Изобщо не се трогна от синината ми. Заяви, че съм си го търсил.
— Жени — промърмори Адам.
— Да, жени — повтори Грант.
Вече бяха съмишленици.
На следващата сутрин Лора слезе първа в трапезарията. Грабна „Денвър Кроникъл“ и нервно го разтвори. На първа страница нямаше нищо за инцидента. Прегледа подробно целия вестник, но не откри дори малко съобщение. Не можеше да разбере какво бе накарало Симънс да промени решението си.
Влезе Джесика Форчън, поздрави Лора и я изгледа загрижено.
— Много си бледа, скъпа.
— Така ти се струва на фона на синината — усмихна се кисело Лора.
— И аз съм имала синина — Джесика си наля кафе.
— Имала си синина? — повтори изумена Лора. — Кой те удари? Кога?
— О, беше много отдавна. Малко преди да се омъжа за Доминик. Казвала ли съм ти, че с него живяхме щастливо четирийсет и седем години? Но той си отиде твърде рано от този свят. Бяхме толкова влюбени. Разбира се, когато Дом поиска ръката ми, моят баща не искаше и да чуе. Ние бяхме доста заможни, а Дом нямаше абсолютно нищо. Баща ми веднага реши, че Дом иска да пипне зестрата. Каза, че няма да благослови брака ни и че ако не го послушам, ще ме лиши от наследство.
— Но ти въпреки това се омъжи за него, нали? — попита Лора.
— О, трябва да призная, че първо опитах да убедя баща си. Исках да погледне на Дом с моите очи.
— Как така?
— Дом беше изключително красив. Много хора, включително и аз, смятаха, че той много прилича на Рамон Новаро. — Лора не реагира. — Новаро бе чернокос, черноок и главозамайващ актьор — звезда от времето на немите филми — с невероятно излъчване и много привлекателен — обясни Джесика. Лицето й се озари от усмивка, която изведнъж я подмлади. — Всички млади и не толкова млади жени бяха в краката му.
— На Новаро ли?
Джесика весело се засмя.
— Да. Както и в краката на Дом. В мига, в който го видях — говоря за Дом — си загубих ума по него.
Лора се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос.
— И той… е изпитвал същите чувства към теб, нали?
— Бяхме много млади. Когато се запознахме, Дом бе свободен, безгрижен и се радваше на успехите си сред представителките на нежния пол. Нямаше пукнат грош, но компенсираше с чар.