— Аз… Забравих си куфарчето — измърмори тя, заобиколи бързо Адам, който беше замръзнал на място, грабна куфарчето и се втурна навън.
Джесика безгрижно си наля още една чаша кафе.
— Добре ли си? Боли ли те още окото? — попита грижовно Пит, след като бяха пътували в колата му цели десет минути в пълно мълчание.
— Просто… Мислех — отвърна разсеяно Лора.
— За стачката ли?
— Не — призна тя. — За… избора, за вземането на решения, за илюзиите, за реалността. — Тя се замисли за миг. — За съдбата.
Пит се вгледа внимателно в лицето й.
— Съжалявам, Лора.
— Няма нищо, Пит. Окото почти не ме боли.
— Нямах предвид синината — каза той и очите им се срещнаха с разбиране.
През останалата част от пътуването и двамата мълчаха, но усещаха тежест, много по-голяма от тази на думите.
— Не разбирам — каза смаян Пит, след като затвори телефона в кабинета си и погледна Лора, която се бе настанила зад малко бюро в другия край на стаята.
— Какво не разбираш? — попита тя, тъй като от краткия телефонен разговор, по време на който Пит бе казвал само „Да“, „Разбирам“ и „Бихте ли повторили?“, тя не бе схванала абсолютно нищо.
— Обади се Грант Симънс.
— Какво каза? — Лора бе обхваната от паника. — Все още ли има намерение да съди Адам?
— Каза, че иска да продължим преговорите. — Пит като че ли сам не можеше да повярва.
— Моля? — Лора бе смаяна.
— Няма да ми повярваш, но той каза — разбира се на шега — че ударът на Адам го е вразумил.
Лора зяпна от учудване.
— Какво? Сигурен ли си, че се обади самият Грант Симънс? Може някой да е решил да се пошегува.
— Има и още. Искат да преговарят единствено с теб и с… Адам.
Като че ли току-що получил знак да си каже репликите, в кабинета нахълта не някой друг, а самият Адам.
— Добро утро, Пит. Лора — каза весело той. Забелязал подозрителните им погледи, той се извърна назад, сякаш се съмняваше, че биха могли да го гледат по този начин. — Какво ви става? Кълна се, че докато се качвах, не съм ударил нито един от служителите. Какво пак съм сбъркал? — В очите му проблясваха желание за работа и дързост, толкова характерни за него.
И част от необикновения му чар, помисли Лора.
— Той се държа много разумно — отбеляза Лора, а в гласа й имаше и подозрение, и недоумение.
Адам, който седеше от другата страна на масата, се усмихна безгрижно.
— Да. Преговорите минаха доста културно.
— А какви бяха тези многозначителни погледи, които си разменяхте през цялото време със Симънс? — присви очи Лора.
— Какви погледи? — попита невинно Адам, докато подреждаше бележките си.
Лора го погледна хитро, а след това вдигна рамене.
— Както и да е. Единственото, което има значение, е, че работата напредва и Симънс прекрати стачката.
— Временно — побърза да й напомни Адам. — Очаква ни още много работа.
— Изглеждаш много радостен.
— И, като стана въпрос за работа — Адам се изправи, заобиколи масата и приближи до нея, — се сетих за един друг ангажимент. Тази вечер трябва да водя благотворителния търг в клуба. Защо не дойдеш с мен? Ще имам нужда от подкрепата ти. Както и от красотата ти.
Лора се изправи точно когато той стигна до стола й.
— Едва ли една изтощена жена, със синина под окото ще бъде особено красива гледка, Адам.
— Можеш да бъдеш с екстравагантни слънчеви очила. Всички ще си помислят, че си много загадъчна. Те и без това си го мислят. Освен това обещах на нашия приятел, художника Джеф Елман, че ще те заведа. Доколкото си спомням, много си допаднахте и затова помислих, че ще ти бъде приятно да го видиш отново.
— С удоволствие. Но… Не тази вечер. Наистина съм много уморена. Освен това брат ти беше така добър да ми предложи тази нощ да използвам апартамента му в „Медисън“, тъй като утре в осем ни предстои поредния кръг от преговорите със Симънс.
— Още ми се сърдиш.
— Задето удари Симънс ли? Не. Как да ти се сърдя, когато той направи толкова поразии?
— Нямах предвид Симънс, а онова, което, без да искаш, чу да казвам на баба ми тази сутрин.
— Не каза нищо, което да ме изненада. — Лора сведе очи. — Зная какво мислиш за брака.
Тя понечи да тръгне, но Адам хвана ръката й.
— А ти какво мислиш за брака? Макар че е възможно да си вече омъжена. Но ако е така, съпругът ти не положи особено големи усилия да те открие.
— Не съм омъжена — отвърна Лора и освободи ръката си.
— Откъде си толкова сигурна?
— Нямам халка. Нито дори отпечатък, ако някога съм имала.