За миг на лицето й се появява усмивка и аз си отдъхвам.
Джесика се изправя и тръгва към вратата с походката на младо момиче.
Внезапно спира и се обръща.
— Значи — промърморва тя, като гледа към мен, но съм сигурен, че не ме вижда. — Александър е решил, че може да ме лиши от правнуци, дори когато е в гроба. Да лиши синовете си от щастието на семейния живот. Толкова е сигурен, че момчетата му до един ще предпочетат парите пред любовта, нали? Е, просто ще трябва да изчакаме.
Загадъчна усмивка озарява лицето й. Очите ни се срещат и дъхът ми секва.
Най-после се опомням и запелтечвам:
— Предполагам… те сами… ще решат.
Тя продължава да се усмихва и сините й очи проблясват дяволито.
— Не зная.
С чувство на смътна тревога проследявам как излиза от заседателната зала.
След като вече ви разказах какво се случи, чувствам, че тревогата ми започва да нараства. Просто познавам добре Джесика — познавам ума и хитростта й… Не искам да бъда груб, но възнамерявам за днес да спрем дотук.
— Дорис, чувствам, че мигрената ми пак започва. Би ли ми донесла аспирин? Двойна доза.
Първа глава
— Адам? Адам, чуваш ли ме?
Адам Форчън се превъртя в леглото и захлупи възглавницата върху главата си.
— Адам? Събуди се, по дяволите, и вдигни слушалката.
Адам изстена. С мъка отмести възглавницата и без да отваря очи, пипнешком, затърси слушалката, която бе изпуснал при вдигането.
— Адам — настояваше дрезгавият глас, — важно е. Ставай!
Той хвана слушалката и неохотно я вдигна към пулсиращото си чело.
— Станах. Станах — измърмори, докато я наместваше на ухото си. — Къде е пожарът?
— Точно под теб.
— Пит? Ти ли си, Пит?
— Снощи май си прекалил с шампанското, а?
— С шампанското? Не — излъга Адам и с присвити очи погледна часовника до леглото. — Пет часа? О, не. Имам уговорка за тенис в пет и половина. — Той се протегна за шишенцето с аспирин.
— Пет часа сутринта е.
— Пет сутринта? — После малко по-силно: — Пет сутринта?! — Той рязко се надигна. — Пит… Да не би някой… да е умрял?
— Не. Никой не е умрял. Но ако не се стегнеш и не отидеш в магазина в Денвър до осем часа, ти, аз, Тру и Тейлър сме загинали.
— Без мен, Пит.
— Келехер ми съобщи, че профсъюзът ще вдигне стачка, ако не отговорим на списъка с оплаквания, изготвен от служителите.
— Келехер?
Виж какво, Адам, зная, че не си съвсем в течение на нещата, но поне името Келехер би трябвало да ти говори нещо. Той е нашият местен директор. Работи във веригата „Форчън“ от около двайсет и пет години.
— А… този Келехер. — Той бавно се отпусна назад върху възглавниците и притисна длан към челото си. Главоболието започваше отново с пълна сила.
— Изправи се, Адам! — Командата бе толкова рязка и категорична, че Адам подскочи и изпъна гръб. — А сега ме слушай внимателно. Няма да ти се наложи да вземаш никакви решения. Ще трябва просто да удържиш положението за тази седмица — да изслушаш оплакванията, да се усмихваш съчувствено, да си водиш бележки и да дадеш да се разбере, че всички техни проблеми ще бъдат сериозно обсъдени.
Адам кимна разсеяно. Беше заклещил слушалката между рамото и главата си и отчаяно се опитваше да отвори шишенцето с аспирина.
— Следиш ли мисълта ми, Адам?
— Разбира се… — Той лапна две таблетки и ги глътна без вода.
— Добре, тогава повтори! — изкомандва Пит.
Адам сбърчи чело.
— Виж какво, Пит, аз съм по-големият ти брат, а не някакъв малоумен тийнейджър, за да ми говориш така.
— Извинявай. — В гласа на Питър Форчън се долови нотка на разкаяние. — Значи в осем ще бъдеш там, нали?
— В осем?
— Вече обещах на Келехер, че ще се срещнеш с Андерсън точно в осем часа.
— Андерсън?
— Шефът на профсъюза.
— А, да. Разбира се. Андерсън. В осем.
— Магазинът в Денвър. В моя кабинет.
— В твоя кабинет. А ти защо няма да бъдеш в кабинета си, Пит?
— Защото съм в Женева. Ще остана цяла седмица. А Тру е още в болница. Така че оставаш само ти.
— Разбирам. — Мъглата бавно се вдигаше. — Мисля, че ще е най-добре да ми обясниш всичко още веднъж, Пит.
След като изслуша отново подробните инструкции, Адам съвсем се събуди.
— А не може ли Тейлър да… — започна той, но после поклати глава. — Не, от профсъюза ще го накълцат на парченца още преди обяд.
— За обяд — поправи го Пит. — Ти ще се справиш, Адам. Наистина е в твоята област.
— Бизнесът никога не е бил моя област, Пит, и ти го знаеш.
— Но това не е точно бизнес, а една от онези деликатни ситуации, в които се изисква чар, остроумие, бърза мисъл…
— Разбира се, разбира се. Но най-вече е нужно време. Тази седмица програмата ми е съвсем плътна. Холи Рийд разчита на мен за турнира на смесени двойки в клуба. Тържествено обещах на Лиз Елман да й помогна при откриването на новата й галерия в сряда. И… Господи, за малко да забравя. Джен Талкот ще ме чака в Лос Анжелос в четвъртък за някакъв голям тридневен благотворителен турнир по голф.