— Имате ли нейни снимки? — бе първият съвсем логичен въпрос на детектива.
— Не. За съжаление… — Адам се почеса по главата. — Чакайте. Сетих се за нещо по-добро от снимка. Има филм.
— В киното ли се е снимала? — попита детективът.
— Не, не. Не такъв филм. Телевизионен репортаж. По време на стачката във „Форчън“. Сигурен съм, че ще мога да ви го донеса.
— Това е добре — отвърна Дел Монте и си записа нещо в тефтера.
— Май ще бъде като търсене на игла в купа сено — каза с въздишка Адам.
Дел Монте само се усмихна — нито обнадеждаващо, нито обезкуражаващо.
— Господин Форчън, искам да зная нещо. Само да разбера коя е и къде живее ли искате или да опитам да ви уредя и среща?
— Не зная — призна Адам след дълго мълчание. — Зависи.
— Разбирам. Когато разберете коя е, може би…
— Не. Не. Нищо подобно. Изобщо не ме интересува коя е. — Адам се наведе към детектива. — Вижте, господин Дел Монте, не ме интересува дори дали е женена, или има връзка с някого. Всички тези неща нямат значение. Познавам Лора. Може и да не знам коя е, но я познавам добре. Глупости ли говоря?
Дел Монте се усмихна отново. Този път с разбиране.
— Значи въпросът е дали тя ще поиска да се срещне с вас?
Адам се вгледа в детектива и изведнъж почувства, че може да му се довери.
— Да — призна той. — Мисля, че ме изостави, защото бъдещето, което й предлагах, не беше розово. Поне за жена като нея.
— А и за всяка друга — добави тихо Дел Монте.
— Не мога да престана да мисля за нея. Тя е в сънищата ми, в мен самия. Без нея… Животът ми няма смисъл, няма цел.
— Но без нея ще имате много пари — подхвърли детективът.
— Вие знаете за тонтината? — смаяно го погледна Адам.
— При моята професия, човек трябва да знае много неща.
— Саманта Макфий ви го е казала — предположи Адам.
— Държа много на дискретността, господин Форчън. И така, да се върнем към тонтината.
— По дяволите тонтината! Какво са парите? Разбрах, че живея едва когато срещнах Лора — Той се изправи и удари силно по бюрото. — Искам да я откриете! Искам да си я върна! Искам да се оженя за нея!
Около един час след като Адам бе излязъл от кантората на частния детектив, в чакалнята на Дел Монте се появи друг представител на семейство Форчън. Питър Форчън бе тържествено въведен в кабинета от самия шеф.
Разговорът им бе кратък. Питър, също като брат си, премина веднага към въпроса. След като каза, че в никакъв случай не иска да се намесва в отношенията между детектива и брат си, подаде на Дел Монте плик, натъпкан с едри парични знаци и му даде да разбере, че се надява детективът да има много по-спешни случаи и да се окаже, че намирането на Лора ще отнеме много повече време, отколкото е предполагал…
Дел Монте не се нуждаеше от подробни обяснения. Той внимателно пъхна издутия плик във вътрешния джоб на сакото си, изправи се, дори се поклони с уважение и увери Питър, че всичко е уредено и няма защо да се тревожи.
Пит се усмихна, макар да знаеше, че неприятностите едва започваха.
Адам стисна слушалката и се намръщи.
— Да… Разбирам. Но… — Той се заслуша. — Да, зная, че имате и други клиенти, господин Дел Монте, но… — Детективът отново го прекъсна. — Но вече мина повече от седмица — настояваше Адам. — Сигурен съм, че имате някакви улики. Ще продължа сам.
Адам вдигна очи към тавана, докато Дел Монте обясняваше, че работата е „много деликатна“ и изисква повече време.
— Имайте търпение — бе съветът му.
Адам тръшна слушалката. Може би търпението бе хубаво нещо, но неговото вече се изчерпваше.
Имаше чувството, че накъдето и да се обърнеше, се изправяше пред стена. Но въпреки това реши да проведе още един сериозен разговор с брат си Пит. Не можеше да се отърве от усещането, че Пит знае повече за тайнственото изчезване на Лора. Е, този път Адам няма да му позволи да се измъкне.
— Брат ви е на съвещание, господин Форчън — извика госпожа Сондърс, докато Адам прекосяваше приемната, насочвайки се към кабинета на Пит.
— Добре. Ще го изчакам вътре — отвърна Адам. След последния скандал с Пит, Адам бе забелязал, че брат му го отбягва. Този път щеше да го причака в кабинета му и да го подложи на сериозно изпитание.
Въпреки че изгаряше от нетърпение, не му оставаше нищо друго, освен да изчака края на съвещанието. Той седна в мекото кожено кресло и опита да се отпусне, но безуспешно. Хвърли поглед към масичката до себе си, върху която имаше цял куп служебни бюлетини.