Ева отмести поглед от компютъра и се усмихна на секретарката.
— Не, благодаря ти, Джоан. Всичко е наред.
— Още един дълъг работен ден? Вие наистина давате всичко от себе си за „Форчън“.
— Опитвам се — каза Ева с мрачна усмивка и разсеяно докосна златния медальон на врата си — единственият подарък от Адам, който бе взела със себе си.
— Е, надявам се, някоя вечер, когато решите да си починете, заедно с годеника ми да ви разведем из Минеаполис. Градът е наистина много красив, а съм сигурна, че откакто сте тук не сте имали никакво време за разходки.
— Права си — каза тъжно Ева. — Предполагам, трябва ми време да свикна с новото място. Все пак, благодаря за поканата.
— Е, лека нощ, госпожице Гарви. Ще кажа на нощния пазач, че пак ще работите до късно.
Ева насочи отново поглед към екрана на компютъра, но не виждаше нищо, защото, както обикновено, мислите й я върнаха в Денвър. Пред очите й, за кой ли път, като на филмова лента преминаваха всички идилични, комични, романтични и дори неприятни моменти, прекарани с Адам. Колко пъти можеше човек да гледа един и същи филм? Особено с такъв тъжен край.
Евелин, каза си тя, ти се самосъжаляваш. Всичко свърши. Ти надроби тази попара и сега ще си я сърбаш. Сама.
Само да можете да престане да мисли за него. Да престане с нейните фантазии. Да сложи край на тази агония, на това циврене. И най-вече — да престане да го обича.
Тя с огромни усилия се съсредоточи върху екрана. Работа — Спасението беше в работата. Първоначално тя бе отхвърлила предложението на Пит да я назначи в Минеаполис, защото бе решила, че повишението и голямото увеличение на заплатата са просто отплата. Но Пит успя да я убеди, че ги заслужава и че компанията не иска да я загуби. Тя бе една от изгряващите звезди на „Форчън“.
В края на краищата, Ева прие. Беше сигурна, че скоро Адам ще изостави работата в компанията и отново ще се отдаде на своята социална и благотворителна дейност. И затова нямаше опасност той да разбере, че е била и продължава да бъде служител на „Форчън“. А тя добре си вършеше работата. Освен това се бе посветила на компанията, много преди да се посвети на Адам.
След около час на вратата на кабинета й се почука. Беше нощният пазач — много притеснен и объркан.
— Извинете, госпожице Гарви, но открих… някакъв замаян мъж, който се е скрил в една от мъжките пробни на шестия етаж. Твърди, че се казва… Ралф Лоран.
Докато вървяха към асансьора, пазачът се почеса по главата.
— Нищо не разбирам. Ралф Лоран не беше ли моделиер?
Той стоеше в средата на пробната. Вече не изглеждаше замаян. Изглеждаше прекрасно.
Наложи й се да спре, за да си поеме дъх. Тя притисна с ръка сърцето си, а след това и медальона. Сърцето на Адам.
— Предполагам, вие сте Ралф Лоран? — прошепна дрезгаво.
Той се усмихна. Усмивка, от която сърцето й сякаш спря.
— Не. Просто Адам Форчън. — Той приближи към нея.
— Евелин Гарви. Приятелите ме наричат… Ева.
— Зная — тихо рече той.
— Извинявай, Адам.
Той приближи още малко. Бяха само на няколко сантиметра един от друг. Но не се докосваха. Засега.
— И ти извинявай, Ева. Не биваше да те оставя да се измъкнеш.
Тя усети как очите й се изпълниха със сълзи — най-щастливите сълзи в живота й.
— Никога вече не ме оставяй да се измъкна.
Той протегна ръка и пръстите му се плъзнаха нежно по шията й.
— Няма да ми се изплъзнеш втори път. Ласката и думите му я накараха тихо да изстене.
— Обичам те, Адам.
— Омъжи се за мен, Ева.
Тя го погледна с невярващи очи.
— Ще се откажеш от всичко?! От милионите си?!
Устните му докоснаха нейните.
— Какво има, в края на краищата, в милионите? Само много нули.
Тя обви ръце около врата му и страстно го целуна.
— Да, Адам. Ще се омъжа за теб. Ти си единственото богатство, което искам.