— Адам, благотворителността започва от семейството. Ще трябва да стиснеш зъби и да се включиш в една малко по-различна игра.
— Добре, добре — въздъхна Адам. — Предавам се. В колко беше срещата с онзи приятел от профсъюза?
— В осем — каза строго Пит. — И не е онзи, а онази.
Адам се пооживи.
— Така ли? — Значи имаше вероятност да не е чак толкова неприятно.
— Петдесет и две годишна, сурова като алпинист и твърда като скала.
— О! — Челюстта на Адам увисна.
В слънчевата есенна утрин Джесика Форчън, облечена с рокля в пастелни цветове, закусваше пресни кифлички с мармалад. Бавно отпиваше от кафето и се наслаждаваше на песента на славеите. Тъкмо посягаше за нова кифличка, когато Адам влезе. Джесика не можа да повярва на очите си. Внукът й не само бе буден в седем и половина сутринта, но бе облечен в строг тъмносин костюм на бизнесмен. Вече не си спомняше откога не го бе виждала в официални дрехи.
Адам се ухили и целуна баба си по бузата.
— Добро утро, прекрасна. Джесика го погледна хитро.
— Това ли е всичко, което ще ми кажеш?
Адам си наля кафе, отпи малко и остави чашата.
— С удоволствие бих седнал да си поприказваме, скъпа, но нали знаеш — рано пиле, рано пее. — Той потърка длани. Чувстваше се почти нормално, след двойната доза аспирин.
— Адам Форчън, какво си намислил? — Каза го с насмешка, но, както винаги, и с обич.
— Намислил? Колко си подозрителна, бабо! — Той се наведе към нея. — И какви са ти големи очите, бабо! Какви са ти големи ушите… — Той извика от болка, когато Джесика силно му издърпа ухото.
— Трябва да има някаква причина за необичайното събитие. Не си спомням през последните двайсет години да си ставал толкова рано. Закъде си тръгнал?
— На работа. Къде отиват обикновено мъжете по това време?
— Откога си в редиците на работническата класа?
Адам се престори на възмутен.
— Толкова ли е странно, че понякога мога да отделям малко време за магазина? В края на краищата аз съм един от собствениците на компанията. Не е лошо да бъда… в течение. Да знам какво става. Особено когато Питър е в Европа, а Тру е в болница след операция на апандисита. Тази сутрин се събудих рано, в добро настроение, и реших, че трябва да отида в офиса и… Да поема част от работата. Да защитя крепостта, както се казва.
— Имаш силно развито чувство за отговорност, Адам — усмихна се Джесика. — Баща ти — мир на праха му — щеше да се гордее с теб. Както се гордея аз.
— Да. Така е. — Адам усети как вратът му пламна. Защо можеше да излъже всяка жена на този свят, освен баба си? Въздъхна. Нямаше смисъл. — Добре де, обади ми се Пит и каза веднага да… се замъкна в магазина ни в Денвър, за да спра стачката. Махмурлия съм, изтощен съм и ми предстои схватка с някаква твърдоглава профсъюзна лидерка, а нямам и най-смътна представа какво да правя.
— Сигурна съм, че ще се справиш чудесно. А задачата може да се окаже вълнуващо преживяване.
— О, Адам! Идеята ти е страхотна. Направо невероятна — възкликна Айона. — Прием в магазина след края на работното време. Значи тук, в клуба, напразно сме се тревожили, че си обърнал нова страница и от плейбой и любимец на Денвър, си се превърнал в сериозен бизнесмен.
Сините очи на Адам заблестяха.
— Докато съм в рая няма защо да обръщам нова страница.
— Непоправим си. И много очарователен. Жалко, че сме толкова стари приятели. — Айона въздъхна. — Въпреки че никога не съм обичала да вися на дълги опашки — подразни го тя.
С Айона Пул — привлекателната трийсет и четири годишна блондинка, дъщеря на Робърт Пул от „Пул Индъстрис“ — бяха приятели още от ученическите години. Тя леко се завъртя в кожения стол пред бюрото на Питър Форчън.
Седнал върху махагоновия плот, Адам се ухили.
— А само преди два дни си мислех, че докато се занимавам с проблемите на компанията, няма да имам време за никакви удоволствия.
— Ти наистина доста поработи. Сигурно не ти е било лесно ден след ден да слушаш безкрайни оплаквания. И не забравяй, че липсата на забавления би превърнала Адам в досадник — измърмори предизвикателно Айона.
— Не бих позволил да се случи подобно нещо — засмя се той.
Дъглас Уелч, мениджърът на магазина в Денвър, не изглеждаше възхитен. Беше убеден, че Питър Форчън не би допуснал осъществяването на подобна безумна идея. Но Уелч знаеше, че няма власт да провали плана на Адам. Дори Келехер не бе успял да му попречи.