— Не знам как да ви благодаря! — възкликна Хайнц развълнувано.
Доктор Пауърс облиза устни и се напрегна, за да не затвори очи.
— Хъм. Всичко е наред — каза той пресипнало. — Лека нощ. Желая ви щастие. — И той тръгна към коридора.
Сестрата надникна в чакалнята.
— Сега можете да видите бебето, Господин Нетмън.
— Докторе… — извика Хайнц и се спусна по коридора, защото искаше да стисне ръката на Пауърс още веднъж, да му каже какво величествено нещо е направил. — Това е най-чудесното нещо, което някога се е случвало!
Вратите на асансьора се плъзнаха между тях, преди докторът да успее да реагира.
— Оттук — каза сестрата. — В края на коридора тръгнете вляво и ще стигнете до витрината. Напишете името си на парче хартия и го покажете през стъклото.
Хайнц отиде дотам сам, без да види друго човешко същество, докато не стигна целта си. Там, от другата страна на голяма стъклена преграда, видя стотици бебета, сложени в малки брезентови кошчета, подредени в квадратни блокове с прави редици.
Хайнц написа името си на една стара квитанция от пералнята и я залепи на стъклото. Една дебела и добродушна сестра погледна листчето, но не и лицето на Хайнц — не видя широката му усмивка, пропусна горещата покана да сподели за миг екстаза му.
Сестрата отиде до едно от кошчетата и го избута до прозореца.
— Здравей, здравей, здравей, малък Кнехтман — каза Хайнц на зачервеното като слива същество от другата страна на стъклото. Гласът му отекна в хладния, гол коридор и се върна при него смущаващо силен. Хайнц се изчерви и продължи по-тихо: — Малък Петер, малък Крол, малък Фридрих… у теб има нещо и от Хелга… Малка искричка Кнехтман, малка скъпоценност. Всичко е запазено в теб.
— Боя се, че ще трябва да пазите тишина — каза някаква сестра, която показа главата си през една врата.
— Извинете — отвърна Хайнц. — Много съжалявам.
Замълча и се задоволи с леко почукване с нокът по стъклото, за да накара бебето да погледне към него. Младият Кнехтман не искаше да го погледне, не искаше да сподели радостта му и след няколко минути сестрата отново го избута на мястото му.
Хайнц се спусна с асансьора усмихнат, усмихнат прекоси фоайето на болницата, но никой не му обърна внимание. Мина покрай редица телефонни будки и в една от тях видя войникът, който беше в чакалнята преди около час.
— Да, мамо, три килограма и осемстотин грама. Косата му е като на Бъфало Бил. Не, не сме й измислили още име, нямаше време… Татко, ти ли си? Да, добре са, добре са. Три килограма и осемстотин. Не, още няма име… Сестричке, ти ли си? Малко е късничко, за да си будна, нали? Още не прилича на никого. Дай ми майка пак… Мамо, ти ли си? Е, това са новините от Чикаго. Мамо… не се безпокой, бебето е страхотно… само по косата прилича на Бъфало и го казах, за да се пошегувам. Да, точно така, три килограма и осемстотин грама…
Имаше още пет кабини, всичките празни, очакващи разговори с всички точки на земното кълбо. Хайнц копнееше да влезе в една от тях и да разкаже чудесната новина. Ала нямаше на кого, никой не я очакваше.
Но той не престана да се усмихва. Прекоси улицата и влезе в едно притихнало барче. В полумрака вътре имаше само двама мъже — барманът и господин Соуса.
— Добър вечер, какво да бъде?
— Искам да почерпя господин Соуса и вас — отговори Хайнц с непривична за него разпуснатост. — Най-доброто бренди, което имате. Жена ми току-що роди!
— Така ли? — попита барманът с учтив интерес.
— Три килограма и двеста грама — добави Хайнц.
— Е-е-х, какво знаеш ти! — отвърна барманът.
— Нетмън — обади се Соуса, — какво е?
— Момче — отговори Хайнц гордо.
— Както и предполагах. Винаги е така! На дребните типове като теб им върви.
— Момче, момиче, все едно е, стига да оживее. Хората в болницата са твърде близо до това, за да могат да оценят чудото… чудото, което непрекъснато се повтаря. Подновяването на света.
— Чакай, докато ти се изтърсят седем, пък тогава ела да ми приказваш за чудеса — каза Соуса.
— Седем ли имаш? — попита барманът. — Бия те с едно. Имам осем. — Той напълни трите чаши.
— Ако питаш мен — отвърна Соуса, — отстъпвам ти състезанието доброволно.
Хайнц вдигна чаша.
— За здравето, щастието и бъдещето на… на Петер Карл Кнехтман. — Той задиша учестено, развълнуван от решението.
— Чуй го само! — възкликна Соуса. — Ще си помислиш, че детето тежи сто килограма!
— Петер е името на известен хирург — обясни Хайнц. — Мой чичо. Починал е. Баща ми се казваше Карл.
— За здравето на Пит К. Нетмън — вдигна чаша Соуса с безразличие.