— За Пит — присъедини се и барманът и отпи.
— И за вашето момиченце — каза Хайнц. — Новороденото.
Соуса се усмихна уморено.
— И за моето момиченце. Бог да го благослови.
— А сега искам аз да вдигна наздравица — обади се барманът и удари с юмрук по плота. — На крака, господа, всички прави!
Хайнц стана и вдигна чашата си в очакване на следващата стъпка към сприятеляването, тост за целия човешки род, към който семейство Кнехтман все още принадлежеше.
— Пия за „Уайт Сокс“!
— Монисо, Фокс, Меле — включи се Соуса.
— Фейн, Лолър, Ривера — извика барманът и се обърна към Хайнц. — Пий, момче! „Уайт Сокс“! Само не ми казвай, че викаш за „Къбс“!
— Не — отвърна Хайнц разочарован. — Не. Боя се, че не се интересувам от бейзбол. — Другите двама сякаш се отдръпнаха от него. — Нямах много време да мисля за други неща, освен за бебето.
Барманът насочи цялото си внимание към Соуса.
— Видя ли какво направиха? — заговори той развълнувано. — Махнаха Фейн от първа база и го сложиха на трета, а на първа сложиха Пиърс. След това Монисо, отляво…
— Да, да — заклати глава Соуса.
— А после онзи скапаняк Караскел…
Хайнц отново остана съвсем сам. От онези двамата го деляха само два метра бар, но сякаш беше цял континент.
Допи чашата си, без удоволствие и тихо си тръгна.
На железопътната гара, където трябваше да изчака влака за дома, видя един колега от химическото чистене и блясъкът отново се върна в очите му. Беше с момиче. Ходеха прегърнати и се смееха.
— Хари! — извика Хайнц и забърза към тях. — Хари! Познай какво се случи! — Ухили му се широко.
Хари — висок мъж с чип нос, погледна надолу към Хайнц с изненада.
— О, здрасти, Хайнц. Какво се е случило, момче?
Момичето гледаше объркано, сякаш се питаше откъде се е взел този странен човек в този странен час. Хайнц избегна подигравателния й поглед.
— Имам бебе, Хари! Жена ми току-що роди!
— О! — отвърна Хари и му протегна ръка. — Поздравления. — Ръката беше отпусната. — Това е страхотно, Хайнц, наистина страхотно. — Хари дръпна ръката си и зачака Хайнц да каже още нещо.
— Преди около час. Три килограма и двеста грама. Никога не съм се чувствал по-щастлив през живота си!
— Това е много хубаво, Хайнц. Разбира се, че ще си щастлив.
— Така е — обади се момичето.
Последва дълга пауза, през която тримата пристъпваха от крак на крак.
— Наистина добра новина — отбеляза Хари най-накрая.
— Е, това е — каза Хайнц бързо. — Това е всичко.
— Радвам се да го чуя.
Последва още една неловка пауза.
— Ще се видим на работа — кимна Хайнц и закрачи към пейката, но вратът му беше зачервен и показваше колко глупашки се чувства.
Момичето се изкиска.
У дома, в два часа през нощта, Хари започна да си говори сам, да говори на празната детска люлка, на леглото. Говореше на немски — езикът, който се бе заклел повече да не използва.
— На тях им е все едно — каза той. — Всички те са твърде заети и забързани, за да забележат живота, за да чувстват каквото и да било. Родило се е дете — той сви рамене — има ли нещо по-скучно от това? Кой е толкова глупав, че да говори за това, да мисли, че е интересно или важно?
Той отвори прозореца и се вгледа в осветения от луната каньон от дървени фасади и боклукчийски кофи.
— Родил се е още един Кнехтман, още един О’Лиъри, още един Соуса… Какво от това? Кой дава пет пари!? Защо някой трябва да се интересува? Няма защо.
Легна с дрехите на неоправеното легло, въздъхна дълбоко и заспа.
Събуди се в шест, както обикновено. Изпи чаша кафе и, изпълнен с мрачно чувство за анонимност, си проби път към влака за центъра. Лицето му беше безизразно. Приличаше на другите лица — неспособно да изпита изненада, учудване, радост или гняв.
Стигна до болницата също толкова безразличен към околния свят — сив, безинтересен мъж, част от големия град.
Вътре беше не по-малко целенасочен и спокоен от сестрите и докторите, които сновяха наоколо. Когато го въведоха в стаята, в която, зад белите завеси, спеше Авхен, той изпита това, което винаги изпитваше в нейно присъствие — възхищение и дълбока благодарност.
— Събудете я внимателно, господин Нетмън — каза сестрата.
— Авхен… — Той докосна рамото й. — Авхен, добре ли си?
— М-м-м-м-м-м? — промърмори тя и го погледна през полуотворените си клепачи. — Хайнц! Здравей, Хайнц!
— Скъпа, добре ли си?
— Да, да — прошепна тя. — Добре съм. Как е бебето, Хайнц?
— Всичко е наред, Авхен.
— Не можаха да ни убият, нали?
— Не.
— Все още сме живи, както всички останали.