Испанският началник беше чудесен фехтовач. Ако и противникът му се биеше със същото оръжие, едва ли би имал начин да се спаси. Но грубият метод на борбата със сабя постави фехтовача в неизгодно положение.
Когато Морган падна на едно коляно, испанецът с победоносен вик се приготви да нанесе фаталния удар. Но щом оръжието му се устреми напред, Морган замахна със сабята и закачи китката на началника отдолу, като я отдели от ръката му.
Храбър докрай, испанецът хвана меча си с лявата ръка и се хвърли към гърлото на Морган. Това беше един отчаян опит. Буканиерът не се опита да отбегне нападението. Като застана твърдо, с разкрачени нозе, той разлюля сабята във въздуха, държейки я с две ръце, за да даде по-голяма сила на удара си. Затворих си очите навреме, за да не видя как храбрият началник беше съсечен.
Губейки водача си, испанците повече не можеха да се съпротивляват. Оцелелите се втурнаха към третото укрепление. След тях полетяха буканиерите, като ги избиваха немилостиво, докато твърдият глас на Морган не ги застави да спрат.
— Има достатъчно време нощес да вземем третата крепост — каза той. — Няма да срещнем никаква мъчнотия. Сега ни трябват няколко часа за плячкосване. Претърсете къщите и донесете на площада всички богатства, които намерите. Помнете, никой не трябва да взема нищо за себе си. Цялата плячка ще бъде разделена по чин, когато битката свърши. Нашите другари, които пазят корабите, ще вземат същата част, каквато и останалите.
— А какво ще правим с градското население, адмирале? — викна един от хората. — Можем ли да се разправяме с него както си искаме?
— Правете каквото умът ви диктува. Много от гражданите ще са заровили богатствата си. Няма смисъл да убивате хора, преди да узнаете тайната им. Малко мъчение, изкусно прилагано, често ще отвори нежелаещите да говорят уста. И никой да не пие, додето не превземем мястото. Всеки негоден да се бие нощес поради пиянство ще отговаря за това. Вие знаете, че държа на думата си.
— Да, да, адмирале!
С това бандата потегли на грабеж. През този ден видях много неща, които ме изпълниха с отвращение. Но буканиерите си отвръщаха по същия начин, по който по-рано испанците бяха постъпвали с тях.
Дикстън остави грабежа и мъченията за другите и се зае с мен. Първата му работа беше да бинтова глезена ми и да му направи студен компрес. Каза ми, че след няколко дни всичко ще мине.
Не забравих нито за миг целта, с която се бях присъединил към буканиерите. С помощта на Дикстън започнах да диря ранени испански войници, които можеха да ми кажат нещо за английските затворници в крепостта.
Малко от тях бяха останали живи, защото буканиерите безмилостно ги избиваха, знаейки, че у тях мъчно може да се намери злато. Открихме един млад испанец, без рана, но изплашен до смърт, който се беше скрил в пресъхнал кладенец.
Щом ни видя, започна да моли за милост, въпреки че не посегнахме да му направим нищо лошо. Когато го извлякохме от кладенеца, той падна на колене и умолително обви с ръце коленете на Дикстън.
Дикстън насочи пищова си в лицето му, за да го накара да го пусне, но вместо това испанецът започна да бръщолеви разни несвързаности.
— Тихо, човече — казах му аз на испански. — Трябва само да ни отговориш на няколко въпроса, за да те пуснем на свобода невредим.
Той престана да бърбори и обеща да отговори на всичко, каквото го питаме, само да пощадим живота му. Попитах го дали някой пленен английски кораб не е влизал в пристанището на Порто Бело през последните няколко седмици.
— Да, сеньор. Един много разнебитен кораб с изпочупени мачти пристигна миналата седмица.
— Как се казваше? — попитах възбудено аз, предчувствайки, че вървя по прав път.
— Уви, сеньор, това не мога да кажа, въпреки че веднъж чух… Но мога да ви опиша фигурата на носа му. Една жена с дълги руси коси, свиреща на арфа, и…
— Това е той, „Скитник“! — възкликнах аз. — Разкажи ми още нещо. Имаше ли някакви пленници на борда?
— Скитник? Да, това е името, мисля. И пленници, сеньор, имаше доста много. Единият, казват, бил английски благородник, пленен по пътя му за Ямайка, където щял да бъде управител.
— Висок човек ли беше, леко накуцващ с десния крак? Заоблени рамене? Сива коса? Светлосини очи?
— Същият, сеньор. Видях го няколко пъти, защото баща ми беше ключар на тъмницата и често ме караше да му нося храна.
— Къде е сега той? Бързо кажи! В третото укрепление ли е?
— Уви, сеньор, благородникът и другарите му ги няма вече в Порто Бело. Напуснаха го преди три дни.