— Това е последният — каза Дикстън, като остави човека на палубата.
— Не е последният — казах. — Къде е Нокър?
Дикстън направи гримаса.
— Имам едно предложение — каза той. — По-добре да оставим тоя плъх да се удави. Чух го да подстрекава хората срещу Морган, като им разправяше, че не вземали това, което им се падало от плячката.
Въпреки че мразех Нокър толкова много, не можех да се съглася да го оставим да се удави като плъх в капан. Когато се спуснах надолу, Дикстън ме последва много колебливо и грубо изнесе подлия приятел на Морган.
— Надявам се, че няма да съжаляваш някой ден, момче — каза той, като подаде товара си на хората в лодката.
На „Оксфорд“ беше направено последно претърсване — да не би да е останал някой. Всички французи бяха загинали от експлозията, причинена от самите тях, и освен неколцината, които бяхме на другия край на кораба, никой от англичаните не се спаси.
Когато Морган дойде на себе си и научи какво се беше случило, гневно прехапа устни. Той не се отказа от плановете си, въпреки че ударът беше съкрушителен за незначителните му сили. Прати известие до капитаните да дойдат на кораба му и когато пристигнаха, им съобщи твърдото си намерение да атакува Маракаибо.
— Искаш ли да чуеш и нашето мнение? — попита буканиер със слаб глас и малък на ръст, но познат като един от най-силните от братята по крайбрежието (беше известен под името Джак Пушката — мълвеше се, че винаги се биел, като държал пушката си за цевта и я употребявал като тояга).
Бях го забелязал напоследък, защото той често се движеше в компанията на Нокър, който, както разбрах по-късно, бе сторил много, за да го убеди да се противопостави на плановете на Морган.
— Мнение? Ако някой от вас може да ми каже по-добър начин за превземането на Маракаибо, готов съм да го слушам. Ако пък иска да ме разубеждава, съветвам този приятел да не си хаби думите.
— При все това, адмирале, ще си кажа мнението. Най-напред — флотът ти не е достатъчно силен, за да понесе отсъствието на когото и да е от капитаните.
Морган преглътна това явно заплашване с отчаяно усилие. Като видя, че адмиралът не казва нищо, Джак Пушката продължи:
— Казваш, че си възнамерявал да поведеш силите си срещу Маракаибо. Знаеш какво значи това. Има едно укрепление, което държи входа. Най-напред трябва то да се превземе. Имаш твърде малко хора, за да оставиш гарнизон да го пази, докато обсаждаме Маракаибо откъм езерото, а може би и Гибралтар. И когато дойде време да се върнем, кой ще попречи на испанците да не вземат отново укреплението и да не ни преградят пътя на излизане от езерото?
Спокойните думи на Джак направиха доста голямо впечатление на присъстващите капитани. Морган обаче побърза да отговори гневно.
— Какво от това, ако го вземат отново? Щом можем да превземем форта веднъж, ще го превземем и втори път. Ще разрушим форта, когато влизаме. Ще им трябват седмици, за да го поправят отново.
— Възможно е, адмирале — продължи Джак Пушката, — но помнете, че може да бъдете седмици в езерото. И когато дойде време да го напуснете, може да дойдат и испанските галеони да защитават изхода.
— И какво като дойдат? — попита предизвикателно Морган. — Никога ли не сте се били и побеждавали испански галеони?
— Освен френския кораб вие сполучихте да придобиете и моя — продължи Джак, — но аз не желая да го вкарвам в капан. Вашият най-голям кораб има само четиринадесет оръдия, а останалите са нищо.
— Дори най-големият ми кораб да беше въоръжен само с пищови, пак щях да отида — Морган удари с юмрук по масата. — И по дяволите всеки страхливец, който не желае да отплава с мене! Нека ги видя сега, че да знам кой ще ме последва!
— Името ми е добре познато между братята, за да ме сметне някой за страхливец, като отказвам да ви следвам — отговори спокойно Джак Пушката. — Призовавам всеки капитан, който не желае да изгуби кораба си, да направи същото. По-добре да се откажем и да ни смятат за страхливци, отколкото да останем и да действаме като глупаци.
С тези думи той стана и напусна кабината. Неколцина капитани последваха примера му. Направи голямо впечатление, че повечето от французите се отказаха, понеже бяха много огорчени от избиването на братята им.
— По-добре да се отървем от тази измет! — извика Морган, привидно зарадван. — Помнете винаги, че колкото сме по-малко, толкова плячката е по-голяма.
След два дни се озовахме пред укреплението Маракаибо, което пазеше входа към езерото отвън. Презирайки прикриването, Морган отправи кораба си право срещу укреплението и издържа твърдо на огъня. Останалата част от флота му го последва. Чак сега се видя ползата от редовните артилерийски упражнения, на които Морган така беше наблягал по време на престоя им на остров Кау. Всяко оръжие се почистваше, пълнеше и стреляше с голяма бързина и точност. Рядко някоя граната на буканиерите не попадаше в крепостта, докато малко от ударите на противника улучваха нашия борд.