При все това Морган се лъжеше жестоко, ако мислеше, че може да превземе укреплението с наличните амуниции.
Нашият обстрел престана призори. По обед се обаждахме от време на време, докато укреплението продължаваше да отговаря със същата сила. Морган се разхождаше по предната палуба, като не смееше да даде заповед за атака с лодките, защото имаше твърде малко хора и се страхуваше, че ще ги потопят, преди да стигнат до укреплението. Огънят от форта отслабна при залез слънце, след което изведнъж спря. Въпреки несигурността си Морган реши да нападне с лодките през нощта. Застана в първата лодка заедно с мен. Следваха двадесет лодки, всяка натъпкана с хора, въоръжени до зъби.
Гребците се наведоха над лопатите, очаквайки всеки момент оръдията от крепостта да ги обсипят с гранати. Не се чу обаче нито един изстрел. Лодките стигнаха до сушата, без да има кой да им се противопостави. Буканиерите слязоха на брега и се затичаха към укреплението.
Гарнизонът беше отстъпил — личеше ясно. Нито един пушечен изстрел не поздрави приближаването ни. Ние се промъкнахме в укреплението и навсякъде намирахме доказателства за точната ни стрелба. В стената имаше много дупки, много оръдия лежаха изпотрошени, с мъртви артилерйсти край тях.
Буканиерите, верни на инстинктите си, се втурнаха да плячкосват. Аз имах други планове. С Дикстън и Поли Флиндърс започнахме да дирим някой ранен испанец, за да ни каже нещо за баща ми.
Отначало ни се стори, че испанците са взели със себе си при отстъплението всички ранени. Но Поли Флиндърс пръв намери ранен в едно от подземията. За наше голямо учудване той беше със запушена уста и вързани ръце и крака, за да не може нито да говори, нито да се движи. По-късно научих причината за всичко това. Човекът на име Алонсо се изплашил от буканиерите и се опитал да избяга, преди да се даде заповед за отстъпление. За наказание бил оставен в подземието, за да сподели съдбата, която се готвела за буканиерите.
През цялото време, докато го развързвахме, ме поразяваше ужасният му поглед. Като изкарахме кърпата от устата му, той започна да прави отчаяни и отначало безуспешни опити да говори. Като видя, че това не върви, започна да жестикулира.
— Какво иска да каже този глупак, като размахва ръце във въздуха? — попита гневно Поли.
— Вероятно се моли — присмя се Джим. — Вижте как вдига ръце към небето.
Старателно го наблюдавах, мъчейки се да отгатна какво иска да каже. — Иска да каже, че ще хвръкнем във въздуха — извиках и като се обърнах към човека, го попитах на собствения му език дали е вярно това.
— Да, сеньоре, да — отговори възбудено той, сякаш моят въпрос му беше върнал говора. — Те оставиха фитил, който гори и ще хвърли склада във въздуха. Всеки момент…
— Къде? Бързо! — викнах аз.
Той сочеше на всички посоки, повтаряйки:
— Всеки момент… всеки момент…
— Бързо! — извиках на приятелите си. — Дикстън, иди да кажеш на Морган да прати хора да търсят.
— Защо да не се разкараме? — предложи Поли. — Така ще бъде най-безопасно.
— И да оставим другите да хвръкнат? Но аз разчитам на буканиерите да спасят баща ми! Хайде, бързо!
Пръв намерих пламъка, който лазеше към склада с барута. Оставаше още половин метър, за да хвръкнем към небесата. Хвърлих се като луд да го изгася. След като опасността беше предотвратена, изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, Морган ме държеше в ръцете си. Около мене се бяха събрали повечето от буканиерите и ме гледаха втренчено.
— Извинете, сър, но вие знаете, че е обичай за братята да правят подарък на този, който е заслужил нещо. С ваше позволение, сър, аз се осмелявам да предложа на този младеж да си избере това, което пожелае от плячката на експедицията — каза един от буканиерите.
— Да, да! — чу се радушен отговор.
Аз се изправих и благодарих от сърце, но не желаех плячка. Обърнах се развълнувано към хората.
— Много мило от ваша страна да ми правите такова предложение. Но не желая пари. Искам само помощта ви да освободя баща си. Ако не го намеря тук, колко от вас ще преминат канала, за да го подирим в Панама?