Как добре си спомням лунната картина! Как силно звучат още в ушите ми сърдечните възгласи, които отговориха на въпроса ми. И аз имах пълна вяра, че ще успея.
Рано на другия ден нашите сили потеглиха за селището Маракаибо. Водеше ни испанецът, който ни предупреди за опасността. Той беше готов да стори всичко за нас, само да се спаси от мъчения.
— Имаше ли с тях един висок човек със сини очи? — попитах и описах подробно баща си.
Алонсо поклати тъжно глава.
— Мъчно е, сеньор, да различиш един роб от друг. Кожата на всички потъмнява, раменете им се превиват, лицата брадясват. Но зная, че английските затворници са били пленени миналата година. Чух, че един от тях бил самият губернатор на Ямайка.
Бях удовлетворен от това. Особено последните думи ме обнадеждиха много.
Преминахме благополучно през горите. Морган разпредели хората си около цялото селище. По даден сигнал излязохме от прикритията си и се втурнахме към града.
Но там нямаше кой да ни посрещне. Мъже, жени, деца и даже животни бяха избягали при новината за приближаването ни.
Въпреки бързината си жителите бяха успели да вземат и богатствата си… Това беше най-лошото за буканиерите.
— Нищо, момчета — Нокър посочи със сабята си горите наоколо, — ще ги открием, не се плашете!
Пленени от испанците
Как буканиерите претърсваха около Маракаибо, за да открият жителите му, и как след това ги измъчваха, не искам да разправям.
Те останаха там около три седмици, копаеха за скрити съкровища. През цялото време с нетърпение очаквах да тръгнем за Гибралтар, където може би беше баща ми. Помолих Морган да потегли по-скоро натам. В началото почти се беше съгласил, но Нокър скоро го разубеди.
Морган само изпрати известие по един от пленените испанци до хората на Гибралтар — да предадат веднага всички затворници, които държат, заедно с голям откуп. В противен случай ги заплашваше с обсада.
Може би беше щастие за мен, че жителите на Гибралтар пратиха обиден отговор. Получихме новини, че испански сили начело с известния водач дон Алонсо дел Камио Еспиноса окупирали укреплението при входа на лагуната Маракаибо. Тежки оръдия били поставени и гарнизонът бил така силен, че ако не сме напуснели лагуната веднага, можело пътят за отстъпление да ни бъде отрязан.
Преди да решим какво да правим, човекът, който беше занесъл известието на Морган до Гибралтар, донесе отговор.
Морган отвори писмото и се намръщи, като започна да го чете.
— Слушайте, братя от крайбрежието — обърна се към насъбраните се капитани. — Когато чуете обидния отговор на нашите искания, тогава ще решите дали да си отидем, преди да посетим Гибралтар: „Жителите на Гибралтар не плащат откуп на касапи. Те ви съветват да напуснете завинаги лагуната, преди да бъде затворен входът и осуетено завинаги отстъплението. Ако си искате затворниците, елате си ги вземете.“ Е, приятели, чухте отговора им. Има ли някой, който желае да си вървим веднага?
Никой не отговори.
— Да посетим Гибралтар! Така и мислех. Ще обесим автора на това писмо за краката, та птиците да изкълват очите му. Тръгваме по обед.
Испанецът Диас, когото бяхме намерили в горите около Маракаибо и който беше издал много от сънародниците си, беше избран за водач до Гибралтар. Още веднъж стигнахме до Гибралтар: без да ни се противопостави някой, намерихме и този град опразнен. Също както и при Маракаибо, горите бяха претърсени и всеки намерен испанец беше подложен на най-жестоки мъчения.
По специална заповед от Морган ми беше позволено да разпитвам всеки пленник, преди да го подложат на мъчения.
Четвъртият разпитан пленник имаше да ни съобщи новини от английските роби.
— Закарани са на едно място, на около 15 километра от тук — каза той. — То е прикрито добре и хората ви сигурно няма да могат да го намерят, защото пътеката, която води към него, е известна само на неколцина души.
— А ти знаеш ли я? — попитах аз.
Човекът не ми отговори направо.
— И да я знаех, какво ще помогне това на вас или на мене?
Трябва да си призная, че се възползвах от жестокостта, с която буканиерите мъчеха пленниците си.
— Ако знаеш къде са затворниците и ни заведеш при тях, ще избегнеш съдбата на съотечественика си, когото измъчват ей там.
И аз му посочих един испанец, който беше вързан за палците на ръцете и оставен да виси така във въздуха. На гърба му беше окачен камък, за да се увеличат мъките му.
Испанецът потрепера и разбрах, че ще се съгласи с мен.
— Заведи ни при английските затворници и ще излезеш на свобода.
— Сеньор, ще изпълня желанието ви — обеща той.