Изпратих Джим да подири Морган, за да го помоля да ми даде отряд буканиери, с които да отидем до скривалището на испанците. За мое разочарование, той се завърна с новината, че Морган отпътувал с петдесет човека на експедиция, която щяла да трае няколко дни.
При това затруднено положение подирих капитан Нежни и поисках да ми помогне.
— Съжалявам, момко, но не мога да ти дам хора без съгласието на Нокър. Адмиралът остави него за свой заместник.
— Но ще ми помогне ли той? Знаете, че не ме обича.
— Това не мога да кажа. Но ще дойда с теб и ще се помъча да го убедя.
Приближихме се до Нокър, който ме изгледа презрително, макар че поздрави доста приятелски Нежни. Изказах желанието си и подчертах факта, че Морган беше обещал да ми помогне да намеря баща си.
Нокър ме изслуша докрай, като ме гледаше с полузатворени очи.
— Направете всичко възможно да помогнете на момчето — помоли го капитан Нежни. — Той е дяволски храбър.
— Бих желал да му помогна — каза бавно Нокър и бях сигурен, че лъже. — Но не мога да ви дам хора, докато не се завърне адмиралът.
— Испанците никога няма да се осмелят да ни нападнат, човече!
— Мислите ли, че нямат шпиони, капитан Нежни? Мислите ли, че не знаят, че Морган ни е напуснал с още петдесет души? Мислите ли, че ако позволя да се отделят още петдесет човека, те няма да се осмелят да нападнат?
— За пръв път виждам капитан Нокър така предпазлив — изръмжа капитан Нежни.
Нокър почервеня при тази обида и скочи. Страхувайки се да не би двамата капитани да прибягнат до оръжието си, побързах да прекратя кавгата, като попитах Нокър дали ще ми позволи да отида да търся затворниците само с моите приятели, без да вземам буканиери със себе си.
— Да, може да се обесите, ако искате — изсмя се той злобно.
— Подлец — възнегодува Нежни, като се отдалечихме. — Можеше да ти даде колкото искаш хора, защото буканиерите скитат из околността да гонят испанци.
— Ще трябва сам да отида — казах огорчено аз.
— Иска ми се да дойда с моите хора — каза Нежни, — но няма как. Нокър е главният сега. Но запомни, момче: ако ти е невъзможно да освободиш баща си сам, прати за мене.
И Дикстън се натъжи, когато му казах какво се беше случило.
— Ще дойда с тебе, Артър — каза той, — но работата е много рискована. Не вярвам много на нашия водач. Твърде вероятно е да ни устрои някой капан.
— Да — съгласи се Поли, — а на мене съвсем не ми се иска да попадна отново в ръцете на испанците.
— Трябва да се опитам — казах аз. — Ако баща ми е толкова близо, което е твърде вероятно, би било непростимо да не се опитам да го спася. А твърде несигурно е да чакам завръщането на Морган.
— Поне почакай до утре — посъветва ме Дикстън. — Може би Морган ще се завърне дотогава и ще ти даде хора.
Ще тръгнеш призори, нали?
Съгласих се. Поли и Джим изглеждаха също доволни. Приготвихме се добре за рискованото пътешествие. Пушките бяха почистени и напълнени, пищовите — също. Приготвихме и достатъчно провизии. Товарът на Дикстън беше двойно по-голям, отколкото на останалите, и когато се опитах да го вдигна, не можах.
Вечерта, когато седнах край големия огън, на който се печеше цял вол, се почувствах много неспокоен. Може би думите на Дикстън бяха причината, но какви ли не тъмни предчувствия пълнеха главата ми.
Не беше така с приятелите ми. Гъдуларят Джим беше седнал върху един пън, а Дикстън и Поли пееха дует:
Слушателите наоколо се присъединиха в хор:
Припевът на тази песен ме преследва цяла нощ. Не знаех кой е този Дик, но се плашех, че и нас ни чака същата участ.
Закусихме рано и потеглихме, преди слънцето да се беше подало напълно. Дикстън и испанецът вървяха напред. Приятелят ми беше вързал водача през кръста, а краят на въжето беше закрепил за пояса си. Още преди да тръгнем, той му припомни, че при първия предателски знак ще бъде застрелян.
Светлината на новия ден и изгряващото слънце ни окуражиха. По едно време дори засвирих с уста и съвсем забравих, че трябва да бъдем предпазливи.
Отначало пътят ни беше лесен. Един или два пъти чухме шум в гората и помислихме, че сме изплашили някои избягали от града испанци. Никой не ни беше пречил дотогава, но по едно време пътеката изчезна и бяхме принудени да намалим ход. От време на време трябваше да си помагаме с брадвите, за да разчистваме пътя.
След едночасово уморително вървене Дикстън даде знак да спрем. Той изчисли, че сме изминали пет километра. След десет минути продължихме и потта течеше от нас като вода, постоянно ни измъчваха и рояците насекоми, които бръмчаха в лицата ни.