При третата почивка ни се случи първото нещастие, което предсказваше лош край. През цялото пътуване поведението на водача ни беше примерно. Но по някакъв начин испанецът беше успял да развърже въжето от кръста си. Той скочи внезапно и се хвърли към края на полянката, посред която бяхме седнали.
Дикстън светкавично вдигна пищова си и се прицели в бягащия човек, но не стреля, а се спусна да го гони.
Всичко това се случи така внезапно, че когато се изправихме на крака, Дикстън беше изчезнал. Най-добре беше да чакаме, защото можеше да се загубим, ако тръгнехме след него. След половин час Дикстън се завърна потен и отчаян от безуспешната гонитба.
— Какъв глупак съм бил — извика той, като се хвърли на земята.
— Успокой се, Дикстън — казах аз. — Станалото — станало и не може да се поправи. Но защо не стреля?
— Защото не исках да предупреждавам испанците, които може и да са наблизо. Помислих, че ще мога да го уловя…
Известно време останахме в мрачно мълчание. Джим пръв го наруши.
— И какво ще правим сега?
Благоразумието ни караше да се върнем назад в Гибралтар. При все това мисълта за връщане за мене беше невъзможна. Бях убеден, че английските затворници са някъде наблизо, и ако съдбата е малко благосклонна, при тях трябваше да бъде баща ми. Как можех да помисля да се връщам обратно в такъв момент?
— Оставям на вас да решите. Аз ще разузная наоколо дали няма следи от нашите събратя.
Дикстън се почеса по главата.
— Много е необмислено, момчето ми, но…
Думите му бяха прекъснати от пушечни изстрели, близо до нас, край ушите ни пропищя куршум. Ние се хвърлихме на земята. Но като не се чу нищо повече, подирихме прикритието на гората, криволичейки, за да заблудим неприятелите.
Най-после Дикстън спря и седнахме да починем, едва дишайки, защото ходът беше ужасен. Не смеехме да проговорим, даже да пошушнем, докато не се уверихме, че няма наблизо неприятели. Кой можеше да каже какви хора се крият в гората?
Легнахме и постоянно се ослушвахме. Чувах бързото и силно биене на сърцето си, задъханото дишане на другарите ми, шумоленето на листата, крясъка на птиците, но нямаше следа от хора.
— Надявам се, че сме ги заблудили — прошепна най-сетне Дикстън. — Сега остава да решим какво да правим.
— Какво предлагаш, Дикстън? — попитах.
— Добре, Артър, съгласен съм да разузнаем наоколо, преди да се върнем. Вярвам, че испанецът ни е водил по правия път и е решил да избяга едва когато сме наближили лагера на хората му — отвърна пазачът ми.
Тези мрачни размишления ни караха да замълчим за известно време, но Дикстън не бързаше да се отчайва.
— Сега предлагам следното — каза той. — Ще се разделим на две, трима заедно, четвъртият ще се движи на пушечен изстрел от другите. Първите трима ще тръгнат да дирят скривалището на испанците — може би забелязахте пътеката, която преди малко пресякохме. Вероятно тя ще ни изведе там, където искаме.
Той се обърна към Джим и сложи ръка на рамото му.
— Джим — каза той, — ще те помоля да бъдеш четвъртият човек. Ако испанците ни нападнат и пленят, ще се опиташ ли да се върнеш до Гибралтар, за да разкажеш всичко на капитан Нежни или на Морган, ако се е върнал, и да доведеш помощ?
Джим погледна някак затруднено:
— Знам, че не съм голям герой, но работата, която ми възлагаш, не е много трудна. Най-лесното нещо е да избяга човек.
— Това е най-тежката работа, Джим. Ти ще трябва да пътуваш сам през цялото време и да се излагаш на опасност на всяка крачка.
— Дикстън, щом мислиш, че това се пада на мен, ще го направя.
И двамата мъже си стиснаха ръцете.
Като прегледахме оръжията си, Дикстън, Поли и аз се отправихме да дирим пътеката, която бяхме пресекли по време на лудия си бяг из гората. Всеки от нас каза „довиждане“ на натъжения Джим. Не знаехме дали някога ще се видим пак.
Намерихме много лесно пътеката и хвърлихме ези-тура, за да решим в коя посока да тръгнем. Жребият ни показа да тръгнем на запад. Потеглихме в редица начело с Дикстън.
След половин час стигнахме до извивка на пътеката и внимателно я заобиколихме, по някакъв дънер препречваше пътя ни. Това ни озадачи. Нямаше следи от неприятеля наблизо и продължихме. На петдесет метра от дървото Дикстън каза да спрем. Отиде да разузнае лично. Едва беше стигнал до дървото и тъкмо ни даваше знак да продължим, когато внезапно от двете ни страни се появиха хора и се втурнаха към пас.
Мярнах Дикстън да тича с всички сили към нас, но след това бях напълно погълнат от борбата. Успях да стрелям срещу първия испанец, който се бе затичал към мен, и изпитах особено щастие, когато се простря с рев на земята. Нямах време да извадя друго оръжие, защото един грамаден космат човек ме сграбчи в обятията си.