До ушите ми долетя слабият глас на Поли:
— Това е Педро Косматия!
Опитах се с всички сили да избягам. Отчаяно го ритах по краката и яростно захапах ръката, която беше сложил върху устата ми. Гигантът ме вдигна като кутре и като ме разтърси здраво, ме хвърли на земята, където останах, без да мога да си поема дъх.
Приятелите ми се държаха още. Поли се беше хванал с един испанец, докато Дикстън се разправяше с неколцина наведнъж. Педро Косматия, който се беше справил така лесно с мене, се обърна сега към Поли, когото удари зад ухото със страшна сила.
Въпреки слабостта си успях да извикам:
— Бягай, Дикстън, бягай. Не можеш да ми помогнеш, ако останеш.
Дикстън се беше полуизвърнал, сякаш се опитваше да ми помогне.
Но моят съвет му подейства. Той се обърна, свали един от испанците, който беше на пътя му, и в следващия момент чух стъпките му в гъсталака.
Педро Косматия даде бързи нареждания и няколко от испанците тръгнаха подир Дикстън. Останалите се заеха да връзват Поли и мен здраво за ръцете. Докато ставаше това, видях избягалия ни водач да ме гледа презрително, с отмъстителна усмивка.
— Щяхте да ме мъчите, а? Може би това очаква сега вас.
Не му отговорих и той продължи:
— Големият ви приятел ще бъде хванат, не се плашете. Но вие бяхте четирима. Къде е малкият приятел, който пее и свири на гъдулка?
Това ми припомни за Джим, който сигурно беше стигнал вече до нашия лагер. Отговорих, че е паднал при бягството ни и си е счупил крака. И посочих обратно на посоката, в която вероятно беше избягал Джим.
— Ще го намерим — каза испанецът — и ще го заведем там, където държим английските роби.
Педро косматия
Щом Поли се съвзе, бяхме принудени да станем и да потеглим към лагера на затворниците.
Стигнахме доста късно следобед. Лагерът беше разположен на върха на един малък хълм, където видяхме естествена платформа, около петнадесет метра в диаметър. На много места по склоновете бяха поставени изкусно наредени камъни, които изглеждаха напълно естествени. Но всеки от тях представляваше самостоятелно укрепление, зад което можеха да се скрият двама или трима души и да стрелят срещу изкачващия се неприятел.
— Надявам се, че Педро Косматия няма да ме познае — прошепна ми Поли, като се изкачвахме нагоре.
След като бяхме веднъж вързани, чернокосият испанец ни обръщаше малко внимание. Той крачеше бързо пред нас, така че ние с Поли едва се влачехме подире му. Не можех да не се възхитя от величествената му фигура. Той беше по-едър от Дикстън и по-грациозен въпреки размерите си. Почувствах, че ако двамата се срещнат някой ден, моят приятел ще си намери майстора. Пристигнахме в лагера и ни поведоха към един кръг от големи камъни.
Грубо ни блъснаха през отвора, оставен за врата. Вътре видяхме да лежат на земята около пет-шест мъже, голи и изранени.
Един от тях извърна изпитото си небръснато лице, върху което горяха очите му като два въглена. Той ни позна.
— Та това са младият Артър Елиъс и Поли Фландърс!
Трябваше да го погледна още веднъж, за да го позная — така отслабнал и променен беше…
— Суомпи? — попитах аз.
— Същият, сър. Последният главен топчия на „Скитник“. Сега роб, което е десет пъти по-лошо, отколкото да си куче.
— Кажете ми — запитах, след като с Поли разменихме по някоя дума и с останалите роби, — къде е баща ми?
Суомпи поклати жално глава.
— Може би мъченията, боят и гладът са турили вече край на страданията му, сър, както и на много от нашите приятели. Взеха го заедно с тях и го пратиха в Панама. Молете се на Бога, дано е понесъл пътуването.
Тази новина ми подейства твърде силно. Почти забравих мъжеството, за което претендирах, и заплаках. Скоро сълзите ми спряха, но дълго не смеех да проговоря.
Преди да заспим, Суомпи ми разказа какво се беше случило със затворниците след бягството на Поли.
— Те откриха бягството едва на другия ден. Баща ти беше подробно разпитван, но той не каза нито дума. Измъчваха го, но не проговори. Казвам ти, момче, баща ти е най-великодушният човек, когото някога съм виждал. Всеки от нас тук би умрял с усмивка на уста за него. Много пъти, когато биеха някого, баща ти подхвърляше някоя обида на мъчителя и привличаше ударите върху себе си. Но въпреки че често си изпросваше камшика, не можеха да сломят духа му. А знаеш ли как се успокояваше обикновено, а заедно със себе си и нас?