При все че Дикстън беше извършил твърде много, като се добра до неприятеля, той се видя вкопчен от ръце с такава сила, каквато никога досега не беше усещал. За щастие, внезапното падане беше замаяло испанеца.
Най-после той сполучи да отхвърли Дикстън от себе си, с отчаяно повдигане на тялото се изправи. Но Дикстън не му даде време да се съвземе. Спусна се към него, хвана го ниско и го свали, употребявайки рамото си като лост.
Педро се надигна и в този момент лицето му изглеждаше още по-страшно. Струя тъмна кръв течеше по лицето и по косматите му гърди. С нетърпеливо движение изтри кръвта от очите си, като в същото време извика на другарите си, които напредваха към него, да се отстранят.
Той протегна огромните си ръце и аз потреперах при вида на дългите му мръсни нокти.
С един скок се метна върху Дикстън. Ръцете му се плъзнаха по тялото на приятеля ми, оставяйки страшни драскотини. След това хвана Дикстън в мощните си обятия и го притисна до гърдите си. Отчаяните погледи на испанците се смениха с победоносни усмивки. Дикстън не можеше да си мръдне ръцете. Бавно, но сигурно той щеше да бъде смазан в мечата прегръдка на Педро.
Помислих си, че всичко е свършено. Но Дикстън се беше борил много пъти и разбираше от занаята си. Като се видя в опасно положение, той направи отчаян опит да се спаси. След няколко секунди, през които тялото му изглеждаше съвсем изнемощяло, неочаквано изопна мускули и падна по гръб. Педро не можеше да го задържи и беше принуден да падне с него. При падането той направи това, което и Дикстън очакваше. Беше отхлабил за миг ръцете си. С мощно усилие Дикстън се освободи от страшната хватка. Коляното му се изви нагоре и се опря в стомаха на Педро. Едно внезапно изправяне на приятеля ми изпрати испанеца във въздуха. Той падна лошо на рамото си, нещо изпращя и Педро не помръдна.
Моментната злокобна тишина беше сменена от дяволски рев. Разгневени от поражението на водача си, испанците се втурнаха напред и хванаха Дикстън още преди да се е изправил на крака. Прекараха примка през врата му, а другият край на въжето увисна на напречното дърво на бесилката.
Дузина ръце хванаха въжето. Примката се стегна около шията на Дикстън.
— Стойте! — извиках с всички сили.
Гласът ми беше така повелителен, че те спряха.
— Слушайте!
Всички, като че ли докоснати с магическа пръчка, се вслушаха в звуците, които бях дочул и които ме въодушевиха да се намеся.
Да! Не бях сгрешил. Леко носена от вятъра, до нас долиташе песента на Джим:
— Елате, приятели, нека се присъединим към хора! Да запеем така, че Джим да ни чуе.
Всички запяха — отначало несигурно, но после възторжено. Дикстън разкъса примката на врата си и се присъедини с мощния си бас:
Испанците напразно се опитваха да ни накарат да млъкнем. Само смъртта можеше да стори това. Но испанците не се решаваха да ни убият, защото се плашеха от отмъщение. Някои започнаха да дирят удобни места, откъдето да стрелят, но мнозинството искаха да отстъпят. Това желание се усили, когато един от разузнавачите им съобщи, че голям брой буканиери приближават, въоръжени до зъби.
— Ако избягате и ни оставите невредими, обещавам ви, че няма да бъдете преследвани. Само трябва да ни оставите Педро Косматия — извиках аз.
Моите думи решиха въпроса. Те изчезнаха в безредие, като оставиха Педро и затворниците си при нас.
Първата работа на Дикстън беше да развърже Поли и мен. Той не можеше да отключи веригите на останалите, докато не се намереха ключове или пък желязо, с което да се разкъсат.
Тръгна да даде знак на Джим и другарите му, но се върна и погледна в недоумение човека, когото беше победил.
— Ако го оставим тук, буканиерите ще го измъчват — промълви той.
— Не заслужава ли мъчение? — попита огорчено Суомпи. — Не направи ли той живота ни непоносим, откак сме в ръцете му?
— При все това английските моряци изпитват малко удоволствие да измъчват беззащитен човек. Какво ще кажете, момчета? Ще позволите ли да скрием този приятел от буканиерите?
Останалите англичани не отговориха веднага. Дикстън искаше твърде много от тях. Аз се почувствах горд, когато Суомпи, отговаряйки за останалите, каза: