— Може би се страхуваш да не ни обесят като предупреждение за Морган и останалите? Много пратеници са имали същата съдба. Ако се страхуваш…
— Не, не се страхувам — прекъснах го. — Ще дойда с вас, ако може.
По пътя не си проговорихме. Най-после застанахме пред масивната порта на укреплението, като издигнахме бяло знаме и изказахме желание да говорим с дон Алонсо.
Портата се отвори и ние бяхме въведени.
Като минавахме през външния двор, и двамата с Нокър забелязахме, че испанците се бяха излъгали, както и очаквахме. Много от големите им оръдия бяха вече обърнати към сушата.
Дон Алонсо беше висок, горд и храбър сеньор. Когато Нокър с една груба реч поиска огромен откуп, за който Морган обещаваше да не превзема форта, тъмните очи на испанеца гневно блеснаха.
— Не мислете — каза той, — че този форт се пази от същите хора, които избягаха, когато корабите ви влязоха в лагуната. Сега мъчно можете да се изплъзнете от ръцете ни.
— Но къде оставихте трите си тежко въоръжени кораба, които се опитаха да ни препречат пътя? — попита подигравателно буканиерът. — Двата изгоряха до основи, а другият е в наши ръце. За да спасите укреплението си да не бъде изравнено със земята, сто хиляди златни кюлчета не са много.
— Ако можете да превземете този форт — беше мрачният отговор, — може спокойно да го разрушите. Няма да ви дам ни пара откуп. При все това първото ми предложение е още в сила. Предайте ми пленниците си и плячката, която сте взели, и корабите спокойно могат да си отидат.
— Предложението ви е твърде щедро, сеньор комендант. Когато се върна пак, ще бъда със сабя в ръка.
— И тогава, сеньор буканиер, ще се приготвя да ви посрещна така, както подобава. Но кажете на вашия адмирал да не ви праща повече, защото, заклевам се във всичките светии, ще ви обеся на най-високото дърво, за да ви видят приятелите.
Вещицата на Порт Роял
Напускайки укреплението, отначало вървяхме в пълно мълчание. По пътя си припомних всичко, което ме беше сполетяло след оня съдбоносен ден, когато за първи път съзряхме испанските галеони от борда на „Скитник“.
Мислите ми бяха грубо прекъснати от едно внезапно обръщане на Нокър. Инстинктивно изтеглих пищова си, но не улучих. Нокър ме хвана с едната ръка за гърлото, а с другата — за китката на ръката и с едно бързо извъртане ме накара да изтърва оръжието и да извикам от болка.
След това постави крака си зад мене и ме блъсна назад. Като падах, освободих ръката си и успях да измъкна ножа му от пояса. Замахнах и го мушнах в ръката, но той скоро ме залепи безпомощен на земята.
— Сега, малка маймуно, да си разчистим сметките! — изрева той.
Развърза кърпата от врата ми и върза здраво ръцете ми с нея. След това ме изправи на крака и се изсмя в лицето ми.
— Така значи, ще предлагаш планове на Морган, а?
Очите му горяха с такава закана, че силите ме напуснаха и едва се сдържах да не заплача. Почувствах, че е дошъл последният ми час.
— Има още малко време, докато се разделиш с този свят — продължи Нокър. — Ако искаш да си кажеш молитвата, казвай я накратко. След това…
Без да довърши изречението, той се обърна да вдигне ножа си, който лежеше на земята. С отчаяно усилие скочих и побягнах, въпреки че ръцете ми бяха здраво вързани отпред. Това беше наистина безнадежден опит, но когато смъртта се мерне пред очите на човека, той е готов на всичко, само да я отложи за няколко мига с надежда, че все още може да се спаси.
До мене долетя гневният вик на преследвача ми. Почти припаднал от страх, се хвърлих в храстите, които ми препречваха пътя.
Една ръка се стовари на рамото ми и ме притегли. Познах едрата фигура на Дикстън. А след това дойде разяреният Нокър. Дикстън протегна кривата си ръка към врата му и го дръпна силно. Буканиерът тежко падна на земята.
Нокър бързо се изправи, готов да срещне новия си противник, но като видя кой е, извади пищова си. Дикстън замахна силно с крак и оръжието изхвърча. Нокър се спусна, като мислеше да използва неравновесието на приятеля ми, но Дикстън беше предпазлив и бързо отскочи встрани. Когато Нокър се обърна, страшен удар в гърдите го повали.
Изправи се, но веднага се намери в огромните ръце на Дикстън. Напразно се опитваше да се освободи. Мускулите на Дикстън се издуха под кафявата кожа на ръцете му. Нокър внезапно впи като куче здравите си зъби в гърлото на моя защитник.
Това изненада Дикстън и той отхлаби хватката, секунда по-късно Нокър се спусна да бяга, колкото му крака държат. Дикстън хукна да го преследва, но скоро разбра, че не може да се мери с него по бързина, и се върна.
— Ще му счупя врата заради това — закани се гневно той, като ми развързваше ръцете.