— По-добре не се заяждай с него — посъветвах го. — Знаеш, че Морган няма да ти прости… Нокър е един от най-полезните хора за флота.
Съмнявам се дали думите ми направиха някакво впечатление на Дикстън, който беше ужасно разгневен и през цялото време по пътя ми разправяше за мръсния начин, по който се беше освободил Нокър. Когато пристигнахме, лукавият буканиер беше вече рапортувал на Морган и се беше прибрал на своя кораб.
Морган ме повика в кабината си и аз побързах да му разкажа за подлото нападение на Нокър. Но когато адмиралът започна да ме мъмри, дето съм отсъствал без негово разрешение, разбрах, че съм избрал много неудобно време за оплакване. Той ми припомни, че ако бях умрял или испанците ме бяха пленили, щеше да пропадне възможността да освободя баща си.
— Както знаеш — каза той, — аз съм един много суеверен човек. Веднъж ми беше предречено от вещицата на Порт Роял, една стара, прегърбена жена, която стои в пивницата, посещавана често от мене, че ми е предопределено да отида в Панама. И аз не мога да забравя следните думи: „Ще те води злодей, ще вървиш до сина на един стар твой приятел, ще бъдеш излъган от човека, на когото се доверяваш най-много. Всичко това трябва да се случи, за да сполучиш.“
— Много странно предсказание, сър — казах аз. — Останалото съвпада ли със случая?
— Първата част — доста добре. Диас, приятелят, който ни доведе до Гибралтар, казва, че знае пътя до Панама, и обещава да заведе хората ми, ако му дам заслуженото. Той не е малък злодей, но все пак ни е полезен. Не мога да повярвам в последната част на предсказанието. Ако ме попитат на кого от офицерите си вярвам най-много — това е капитан Бредли. Ти сигурно още не си го срещал, но аз залагам живота си за неговата вярност.
— Сигурен ли сте, та на него най-много се доверявате? — попитах аз.
— Разбира се! След него… но далеч след него… идват капитан Нежни и Нокър, но аз се доверявам най-много на капитан Бредли и мога да се закълна, че той никога няма да злоупотреби с доверието ми.
Щом се стъмни, нашите кораби се отправиха към канала. Мълчание цареше на всички кораби. Всичките ли оръдия бяха преместени от другата страна? Щяхме ли да излезем в открито море, без да дадем нито един изстрел? Корабите се движеха тихо напред и ние жадно чакахме отговора на тези въпроси.
Корабът на адмирала вървеше последен. Първият, едва виждащ се, стигна на един изстрел от форта. Вторият и третият го следваха. Тихо, един по един, невидими като духове, корабите ни навлязоха в канала. Бавно се приближавахме до укреплението, чийто комендант се беше похвалил, че никога няма да ни пусне да излезем.
Можех да си представя яростта му, като ни гледаше как спокойно се измъкваме от обятията му. Като последна подигравка Морган заповяда да се изпразнят веднъж оръдията върху тихия форт, преди да заминем.
Два дни по-късно гордият флот се завърна в Порт Роял и пивниците отново се напълниха с буканиери.
Веднага щом корабите ни хвърлиха котва, аз слязох на брега, за да посетя сър Томас Модифърд. Намерих губернатора неразположен и на легло.
Понеже докторите бяха наредили да не се безпокои, подирих стария си възпитател, който ме посрещна със сълзи на очи.
— Така дълго не съм те виждал, Артър — каза най-искрено той. — Мислех те как си между онези груби хора и се упреквах, че не дойдох с теб.
— Истина ли? — запитах. — Но аз мислех, че ти…
— Мислеше, че се страхувам да се смеся с буканиерите? Така е. Но заради любовта си към теб бих сторил и повече от това.
Стиснах мълчаливо ръката му. Не можех да намеря думи да изразя признателността си към този човек.
— Но какво научи, Артър? Баща ти… той?
— Жив е още, доколкото зная, но извън властта ми е да му помогна.
Разказах на Алджи всичко, което бях научил за съдбата на баща ми.
Той се натъжи, когато му казах, че Морган ще се опита да превземе Панамския канал и че аз ще отида с него.
— Страхувам се, че сър Томас Модифърд не ще има властта, дори и да желае, да позволи едно такова начинание.
— Но защо? Той сам каза, че ще позволи?
— Не си ли чул? Тук открито се говори, че Испания и Англия са се помирили. Ако това е вярно, на Морган и на другите буканиери ще бъде забранено да нападат испански кораби.
— Но ще им попречи ли това да продължават нападенията си? — попитах аз.
— Ако продължават, ще бъдат смятани за пирати от всички страни, еднакво от Испания, Франция и Англия. Всеки буканиер ще бъде обесен, щом го хванат. Такъв е законът. Досега се третираха като офицери от английския флот, а не като пирати.
Сърцето ми се сви. Това щеше да бъде краят на храброто ми решение да помогна на баща си.