Внезапно една мисъл проблесна в ума ми.
— Да предположим, че той отпътува, преди да се е видял със сър Томас. Да предположим, че той никога не научи, поне официално, че Испания и Англия са в мир. Тогава никой не може да го обвини в пиратство, след като се завърне, нали?
Алджи ме хвана за рамото зарадван.
— Това е единственият начин. Трябва да видим Морган и да го накараме да тръгне веднага.
— Ние? — попитах аз. — Искаш да кажеш…
— Искам да кажа, че и аз идвам с теб. Няма по-удобно време. Да тръгнем да търсим адмирала веднага.
Взехме Дикстън, Поли и още няколко души от борда на „Скитник“, които ме бяха придружили до дома на губернатора. Знаехме любимата кръчма на адмирала и веднага се отправихме към нея.
Когато се приближихме към кръчмата, чухме добре познатата ни мелодия:
Хорът повтаряше два пъти тези думи така силно, че къщите наоколо трепереха.
Влязохме в кръчмата. Джим веднага престанала свири, щом ме видя така запъхтян.
— Какво има? — попита той. — Новини от баща ти?
— Не, Джим, но по тази работа е. Знаеш ли къде мога да намеря адмирала?
Гъдуларят показа с палец през дясното си рамо.
— Спи сам в стаята си, въпреки че не мога да ти кажа как понася този шум.
Оставих Джим и се отправих към квартирата на адмирала. Не получих отговор на почукването си и отворих вратата. Намерих го да лежи по гръб, хъркаше силно. Едва пристъпих крачка и той се изправи в леглото, сграбчвайки в същото време пищова изпод възглавницата. Когато видя, че сме само аз и Дикстън, остави оръжието настрана с усмивка.
— По-добре е винаги да си нащрек — каза той. — Мога да спя и при най-големия шум навън, но и най-леката стъпка около мене ме пробужда. Е, какво те носи насам, Артър?
Разправих му всичко, което бях научил от Алджи.
— А мислиш ли, че не съм чул за всичко това, момчето ми? — попита той, като смигна. — Имам достатъчно шпиони, които ми съобщават всичко.
— Но какво стана с обещанието ви да отплаваме за Панама? Може би е вече твърде късно?
— Не, момчето ми. Въпреки че това, което си чул за мира между Испания и Англия, може да е вярно, губернаторът още не е официално уведомен. И той няма да се опита да ни попречи да отпътуваме!
— Но, сър, съобщението може да дойде всяка минута…
— Не се бой. В безопасност сме поне за още една седмица. Дадох достатъчно време на момчетата да си изпразнят джобовете, защото парите могат да ги пробият и да изтекат.
Едно внезапно затишие навън привлече Морган към вратата. Тишината беше предизвикана от влизането на няколко добре облечени и спретнати моряци в пивницата. Техните униформи силно се различаваха от изпокъсаните и най-разнообразни дрехи на буканиерите.
— Корабът им току-що е дошъл от Англия, адмирале — осведоми ни един от буканиерите.
— Виждате ли — прошепнах аз, — вестта скоро ще се разнесе.
Морган нервно потегли мустака си.
— Може би, може би — съгласи се той. — Колкото по-скоро се измъкнем, толкова по-добре. Но да отидем до Панама — това не е лесна работа. Първо трябва да се превземе укреплението Сан Лоренсо, то варди река Шагре, по която трябва да тръгнем. След това трябва да направя Санта Каталина моя база за провизии. Хора и кораби мога да намеря бързо. Но са ми нужни няколко седмици, за да набавя необходимите провизии.
За втори път тази вечер настана внезапна тишина в пивницата. Разнесе се шепот:
— Вещицата на острова! Старата Кроуфут!
Бях слушал често за нея и с любопитство, примесено със страх, погледнах старата жена, от която така много се страхуваха суеверните буканиери.
Беше прегърбена и вървеше бавно-бавно към нас, без да погледне ни наляво, ни надясно. Редки кичури сива мръсна коса падаха изпод черната забрадка от двете страни на мършавото й лице. Беше облечена в черна роба и само костеливите й ръце се подаваха. Подпираше се на изкривено като нея самата бастун-че. Спря на няколко крачки от Морган, бавно повдигна сбръчканото си лице и втренчено го загледа. Аз се изненадах от умните й проницателни очи.
— Кахъриш се за експедицията, която искаш да предприемеш до Панама, а? — попита тя с тънък, писклив глас и се изсмя подигравателно на изненадата на Морган. — Испания и Англия отново са приятели, а откъде ще си пълнят кесиите буканиерите?
Тя пак се изсмя с оня смях, от който полазиха мравки по гърба ми.
— Не говори със загадки, Кроуфут. Помогни ни, ако можеш — каза настоятелно Морган.
— Ето на, ето на! — изпищя старицата. — Никога не си бил достатъчно търпелив. И не вярваш на това, което ти казва старата Кроуфут, нали?