Така на 18 януари 1671 година ние потеглихме на оня поход, за който историята щеше да напомня през следващите векове. Невъзможно е да предам чувствата, които изпитах, когато беше спуснат първият сал. Аз не отивах да грабя злато. Ако можехме да завършим благополучно огромното дело, щях да имам властта да освободя баща си от тъмницата.
Да опиша цялото пътешествие, би значело да напиша много, много страници, защото имам материал за доста книги. Но ще дам само някои страници от дневника, който си водех по време на похода.
Ето страници от моя дневник:
Най-после на път към Панама. С още един ден по-близо до щастливия миг, когато ще мога да видя баща си и да го освободя, ако Бог пожелае. Бяхме събрани в три дивизии. Едната тръгна по десния бряг под командването на капитан Нежни. Нокър командваше групата на левия бряг. Дивизията на Морган се движеше по реката с тридесет и две лодки и пет големи сала. Бях в първата от тези лодки заедно с Дик, Джим и другите от „Скитник“. Всеки беше нащрек въпреки уверенията на Диас, че разузнавачите му ще ни предупредят. Всяко оръдие бе пълно, готово за неочаквана атака. Нищо не се случи обаче.
Сега сме на лагер. Хората, които вървяха по брега, се оплакват много. Казват, че пътят е много труден и най-различни насекоми ги безпокоят постоянно. Аз съм много добре в лодката. Хората започват да страдат от глад. Един или двама са убили дребен дивеч, но кого могат да нахранят с него?
Видях Диас, Палабра и Нокър да си говорят тайно. Сполучих да долазя до тях и да дочуя част от разговора им. Гласяха се да възбудят гнева на хората против Морган. Нокър искаше да се откаже от буканиерството и да стане пират. Казах това на Морган, но той ми се изсмя. Каза ми, че съм ненавиждал Нокър. Заяви, че се доверявал на Нокър, както на всеки друг от хората си. Не можех да не му припомня думите на вещицата от Порт Роял, че ще бъде излъган от този, на когото се доверява най-много.
Всички започваме да се плашим от глада. Колко глупаво от страна на Морган, че се вслуша в думите на една луда жена! Благодаря на небесата, че има поне достатъчно вода в поточетата наоколо.
Днес напредвахме много бавно. Често водата в реката ставаше твърде плитка за лодките, а понякога големи дървета, паднали в нея, ни препречваха пътя. Тогава не само саловете и лодките, но и оръдията трябваше да се изнасят и да се теглят по брега.
Усилията бяха големи, горещината и насекомите — непоносими, гладът — най-ужасен от всичко. Морган говори на хората нощес. Той им припомни, че вещицата на Порт Роял е предсказала сполука след страданието. Каза също, че всеки момент можем да срещнем засада и като заставим неприятеля да отстъпи, ще вземем храната му.
— Защо да оставяме испанците да отстъпват? Няколко пленници ще бъдат много полезни за гладните ни хора — заяви Нокър.
От страшния му поглед разбрах, че мислеше да стане канибал.
Чувствам, че протестите против Морган са насърчавани от Нокър и приятелите му. Опитах се да подслушам, както вчера, но Диас ме изпрати по работа.
Страдаме неописуемо. Горещината беше ужасна. Натъкнахме се на засада, въпреки че не се виждаше следа от неприятеля. Никаква храна, намерихме няколко кожени торби. Буканиерите започнаха да се бият за тях. Морган, подкрепян от Нежни и от някои от хората на „Скитник“, спря боя. Той наряза торбите на равни парчета и ги раздели между гладните. Те ги разкъсаха като диви зверове. Някои накиснаха кожата, очукаха я с камъни, след което я изпекоха. Опитах сам това. Успях да погълна няколко парченца с големи глътки вода. Гладът ми се попритъпи.
Започвам да се съмнявам дали някога ще стигнем в Панама. Управителят на този град се беше погрижил да унищожи всичката храна по пътя ни. Понякога вървенето ни през леса ставаше почти невъзможно. Големи пълзящи растения се преплитат от дънер до дънер и скриват следите на онези, които някога са прекосявали тези места.
Нокър и приятелите му се сговарят за нещо. Успях да дочуя, че не възнамеряват да вредят на Морган, докато не превземе Панама. Очевидно мислят, че ще сполучим, въпреки трудностите. Щом Панама стане наша, ще откраднат цялото богатство, което могат да вземат, и ще отплават под знамето с черепа и кръстосаните кости.
Свърши и четвъртият ден от пътуването ни, страданията ни бяха неописуеми. Намерихме две големи засади — изоставени, без храна. Още кожени торби бяха изядени, но гладът ни не беше утолен.