— Да — съгласих се, — той доказа, че е мъж. А как са Джим, Поли и останалите?
— Двама от хората на „Скитник“ са убити. Останалите са добре. Но аз не дойдох да ти разправям това. Знаеш ли кого видях?
Беше безполезно да гадая, затова го помолих да ми каже.
— Помниш ли испанеца, който пръв ти съобщи новини за баща ти? Човека, когото намерихме в Порто Бело, който каза, че бил син на тъмничаря на баща ти, ако си спомняш добре.
— Искаш да кажеш човека, по когото изпратих вест на баща си, в случай че го намери в Панама?
— Същия — добави Дикстън. — Току-що го видях. Той е в ръцете на Нокър заедно с трима свещеници. Мисля, че буканиерите измъчват вече свещениците.
— Трябва да побързаме и да намерим младежа — казах, — да не би да го убие Нокър. Той не обича да държи пленници, ако няма какво да вземе от тях. Може би този младеж е предал писмото ми, а може и да има отговор.
— Не се издавай, че се интересуваш от пленника — посъветва ме той. — Нокър няма да ти го даде, за да ме ядоса.
Заповедта на Морган да повикам Нокър при него ми помогна. Бързо изтичах в палатката на капитана, той разпитваше един от свещениците. Зарадвах се, когато видях младежа невредим.
— … съкровището на катедралата — довърши разказа си свещеникът, когато влязох.
Като ме видя, Нокър се намръщи.
Предадох му заповедта на Морган и той ми каза да го последвам, като остави пленниците под охраната на няколко от помощниците си. Но аз успях да се изплъзна от капитана и побързах назад към мястото, където беше вързаният младеж. Използвайки всяко прикритие, се приближих до пазачите, които хвърляха зарове. Благодарение на тяхното невнимание се довлякох, пълзейки по корем, до сина на тъмничаря.
Като ме видя, той обърна изненадано глава. Отначало не можа да ме познае, но скоро си спомни. Бързо му затулих устата с ръка, когато се опита да ми проговори.
— Внимателно — прошепнах. — Говори тихо или ще ни чуят…
Със сълзи на очи той ме помоли да му помогна да избяга. Но въпреки че го съжалявах, аз не бях дошъл само да му помогна.
— Спомняш ли си? — попитах. — Ти щеше да търсиш баща ми и да му предадеш известието от мене.
— Дадох го, сеньор, дадох го. Баща ви…
— Жив ли е още? — попитах така силно, че сега той трябваше да ми припомни да внимавам.
— Да, жив и доста добре — увери ме. — Дори сега е в една тъмница в Панама… тоест, ако не са го убили вече.
Тази новина ме потресе:
— Възможно ли е?
Младежът кимна тъжно.
— Защо не се преоблечете като испанец? — подсказа ми той. — Помогнете ми да избягам и аз ще ви помогна да влезете в Панама. Там вече лесно можем да уредим да освободят баща ви.
Надеждата ми се възвърна.
— Това е добра идея! Закълни се, че няма да ме издадеш, и ще ти помогна да избягаш веднага.
— Заклевам се във всичките светии — каза набожно той.
Тогава извадих ножа си и му прерязах въжетата.
Как влязох в града
Лежах тихо, докато Мигел (така се казваше новият ми приятел) разтриваше изтръпналите си крайници. Щом почувства, че кръвта започна да се движи в тях, му дадох знак да ме последва.
На ръце и колене пропълзяхме предпазливо, без да ни забележат играещите пазачи. Щом се отдалечихме, оставих Мигел, като му поръчах да си съблече испанските дрехи, и отидох да търся убити буканиери, за да им взема облеклото.
Скоро той беше преоблечен и му казах да ме следва смело, където и да отида.
— Но не отговаряй, ако някой от братята те пита нещо — предупредих го. — Ако се наложи, ще говоря аз.
Първата ми работа беше да намеря Дикстън и да му разкажа за намеренията си. След това с приятелите, които щяха да ме придружат, щях да се опитам да вляза в Панама.
Дикстън, верен както винаги, въпреки че знаеше колко рискована е тази авантюра, веднага се съгласи да ме последва.
Подканяни от Дикстън, Мигел и аз побързахме.
— Колкото повече се бави около лагера, толкова е по-голяма възможността да открият, че е испанец. Чакайте ни ей там, зад онази горичка — и той посочи няколкото дървета на километър от нас.
По пътя научих от Мигел всичко за баща си. За щастие, още не бил измъчван от испанците и все още бил бодър и не падал духом.
— Вашето писмо, сеньор, го зарадва толкова, колкото би го зарадвала вестта за свободата — заяви Мигел.
Ние не си губихме времето, докато чакахме да дойде Дикстън. Имаше достатъчно убити испанци наоколо и взехме техните дрехи, шлемове и оръжия, за да ги дадем на приятелите си, като дойдат.