Дикстън и групата му пристигнаха след половин час. Тя се състоеше от Джим, Поли, останалите хора от „Скитник“ и Алджи, когото се помъчих да убедя да остане, но той настоя да дойде с нас.
Само двама не можеха да говорят гладко испански. Първо помислихме да ги оставим, но после решихме да се преструват на неми. Може би щеше да има нужда от повече хора, ако се сбиехме някъде.
— Няма да има нужда да говорят — каза Дикстън. — Овържете им главите дебело и казвайте, че са ударени по време на битката.
Като пътувахме към Панама, към нас се присъединиха истински испанци, които бяха избягали от горите и сега се връщаха в Панама, за да помагат при защитата. Те жадно ни разпитваха за приключенията ни по време на битката и също така оживено ни разправяха за собствените си героични дела, къде и как са се крили по време на бягството. Измислихме правдоподобна история за себе си, но повечето слушахме, да не би да възбудим подозрение у тях с някоя казана не на място дума.
Все по-близо беше Панама. Сърцето ми биеше все по-силно и все по-силно се изопваха нервите ми.
Но нямаше нищо опасно. Събираха се изгнаници от всички страни и всеки беше добре дошъл в града, който имаше нужда от повече защитници. Въпреки голямото поражение гражданите на Панама нямаха намерение лесно да се предадат.
Отначало се присъединихме към работниците — да теглим оръдия към позициите и да стягаме укрепленията. Плувнахме в пот, едва ни държаха нозете. Дълго време не ни се отдаваше случай да избягаме. Един нисък испанец с орлов нос подскачаше навсякъде и не оставяше никого да си поеме дъх.
Сигурно бе минало повече от час, преди да успеем да избягаме от зоркия поглед на нашия надзирател. След като входът беше укрепен добре, той постави отпред пост и раздели хората на групи, които да копаят в различните части на града. Мигел, Дикстън и аз се паднахме в една група. По някакъв начин успяхме да се отцепим от испанците и свихме в странична уличка. Скоро към нас се присъединиха и останалите ни приятели. Починахме си няколко минути, преди да решим какво да правим по-нататък.
— Тъмницата, в която лежи баща ви, е в подножието на голямата катедрала — каза Мигел. — Двама души пазят затворниците: моят баща и един човек, когото наричаме Педро Косматия.
Видях как Дикстън се вцепени, когато чу името на испанеца, с когото се беше борил. Ако онзи грубиянин го видеше, веднага щеше да го познае и без съмнение щеше да си отмъсти. Попитах:
— Кой ще бъде на пост този път?
— Знам ли, сеньор? Идването на буканиерите обърка всичко. Но мисля, че баща ми, защото е вече стар. Педро навярно вчера е застанал начело на някоя войскова част.
— Както и да е, нека продължим към тъмницата — казах. — Ти, Мигел, ако пожелаеш, ще отидеш да видиш кой е на пост и колко души има с него. След това ще решим какво да правим.
Мигел обеща да стори това и спокойно продължихме пътя си към катедралата. Когато стигнахме, започнахме да се правим, че уж работим, уж отбелязваме мястото за нови окопи.
Докато се преструвахме, не можех да не погледна към красивата и величествена постройка и да не се възхитя. Тя наистина заслужаваше името „чудо на новия свят.“
Мислите ми бяха прекъснати от група хора, които излизаха от главната врата на катедралата, носейки обковани със стомана сандъци, които поставиха пред вратата. Скоро докараха около двадесет мулета и сандъците бяха натоварени върху издръжливите им гърбове.
Преди да натоварят цялото съкровище, Мигел се завърна и изглеждаше много щастлив.
— Само баща ми е останал — каза той. — Педро и другите пазачи са били повикани да помагат при защитата на града.
Промъкнахме се в каменното здание, бързо затваряйки масивната врата зад себе си. Озовахме се в нисък коридор. Мигел ни поведе. Следвайки го на пръсти, скоро спряхме пред една врата.
— Баща ми е седнал вътре — прошепна Мигел. — Можете да го видите през ключалката.
Той беше там, седнал на висок стол и облегнал се на масата. Старецът спеше дълбоко, с отворена уста, чувахме дори хъркането му.
Прошепнах на Дикстън да бъде готов и тихо отворих вратата. Другарят ми влезе на пръсти, нетърпелив да хване пазача колкото може по-бързо и безшумно. Но предпазливостта ни не сполучи. Изведнъж старецът скочи, сякаш стреснат от кошмар, и като ни видя, нададе див вик за помощ. Стори ми се, че този вик се чу из целия град.
Нямаше време за губене. С един скок Дикстън се озова при стареца и голямата му ръка прекъсна звука. В същото време Поли хвана ръцете му и ги завърза отзад. Старецът беше не само завързан, но и устата му беше добре запушена.