— Чудя се дали е чул някой… — казах и в отговор на думите ми отекнаха тичащи стъпки в коридора.
Дикстън и аз едновременно се хвърлихме към вратата, но тичащият испански войник беше вече хванат от другарите ни. В същото време се оказа, че Мигел е изчезнал.
Войникът беше въведен в стаята на ключаря и здраво завързан. Дикстън откачи от един гвоздей на стената връзка големи ключове. Личеше си, че три от тях скоро са употребявани.
Като излязохме от стаята, Мигел се появи отново и ни заведе пред помещението, където лежаха английските затворници. Подаде ми фенер и ми позволи да вляза.
Вътре имаше четирима души, лежащи неподвижно върху влажния под. Коленичих бързо пред всеки един, но баща ми не беше между тях.
— Странно — каза Мигел. — Той беше тук преди два дни.
— Педро Косматия го изведе вчера — обясни един от затворниците. — Той мразеше сър Елиъс, защото никога не успя да го обезкуражи.
Като оставихме нещастниците под грижите на нашите приятели, аз, Мигел, Дикстън и Алджи се отправихме към втората тъмница. Щом отворихме вратата, лъхна страшна миризма, но аз не забелязвах това, надявайки се да намеря баща си. Тук намерихме още хора от „Скитник“, но нито следа от баща ми.
— Бързо, Мигел — казах. — Води ни в третата тъмница.
— Уви, сеньор — отвърна той и гласът му ме вледени като смъртен дъх, — всичките английски затворници бяха в тези две тъмници.
Сърцето ми спря да бие и за момент силите ме напуснаха. Сякаш някъде отдалече долетя гласът на Дикстън.
— Има и трети ключ, който изглежда е употребяван напоследък. За къде е той?
— Може би за тъмницата на смъртта — каза Мигел, — въпреки че не помня някой да е бил затварян там. Тя е дълбоко долу и е отвратителна. Но може би…
— Заведете ме там — прекъснах го. — Трябва да се уверим.
В най-отдалечения край на тъмницата забелязах смътна фигура. Тя беше изправена срещу стената и като я погледнах по-отблизо, открих, че е мъж, слаб и изпит, гол и закован с железни халки о стената. Бледо хлътнало лице се обърна към мене, очите му блеснаха под светлината на фенера. Тогава нададох силен вик и се хвърлих да обвия с ръце този жалък, изсмукан човек.
Бях намерил баща си.
Колко дълго съм го прегръщал, не мога да кажа. Изпарили се бяха всички мисли за опасност, всички спомени за пътуването ми по реката, мисълта, че всеки момент оръдията на Панама могат да зареват срещу напредващите буканиери.
— Не бива да губим време — каза Дикстън. — Трябва веднага да намерим някое скривалище.
Мигел още веднъж ни помогна.
— Има един проход от тук до катедралата. Там ще можете да се скриете, докато падне Панама. Ето ви ключа за вратата в другия край — каза той, като ми го подаде.
След това с едно дълго ръкостискане, което изказа взаимната ни благодарност, ние се разделихме завинаги.
Групата ни влезе в ниския тъмен вход и тръгна тихо напред. В другия край открихме здрава дървена врата. Отключихме полека да не би да има някой отвън. Скоро се изкачихме по каменна стълба, която ни изведе в центъра на катедралата, където се лееше светлина през разноцветните стъкла.
Тъкмо бяхме започнали да се отдалечаваме от центъра, чувствайки нищожеството си при вида на огромните колони, подпиращи високия свод, когато двадесетина войници внезапно влязоха през задната врата.
— Това е Педро Косматия — прошепна Дикстън. — Бързо да се прикрием.
Но преди да се скрием, бяхме забелязани и един залп ни поздрави въпреки светостта на мястото. За щастие, в бързината си нападателите ни не се бяха прицелили добре и никой не беше ранен. Докато Поли и Джим се погрижат да оставят на безопасно място баща ми и останалите затворници, другите коленичиха и отговориха на огъня така добре, че един от испанците се простря мъртъв на пода, а други двама, куцайки, подириха заслон.
— Мъчно ми е — каза баща ми, — че след всички усилия, които сте положили заради мен, ще трябва да свършим така.
— Не се отчайвайте, сър Хю — извика Дикстън, който се беше оттеглил зад прикритието заедно с другарите си. — Далече е още краят…
И той напълни пушката си, надявайки се да се прицели добре. Всички знаехме какво ни очаква, защото положението ни беше наистина безнадеждно, ако…
Тази недоизказана надежда получи отговор в момента, когато пушката на Дикстън изгърмя и една самодоволна усмивка озари устните му, когато старият му приятел Педро падна. Внезапно последваха шест топовни гърмежа. После пушечни залпове, които забиха непрекъснато като барабан. До ушите ни долетяха виковете на нападащите буканиери.
Падането на Панама
Докато оръдията на отбраната ревяха и пушечните изстрели от всички страни говореха за ожесточеността на битката, ние трябваше да определим по-нататъшните си действия. След един бърз съвет преценихме, че трябва да останем под прикритието на катедралата, докато ни стане известно дали буканиерите са успели в атаката си. Но не останахме на едно място. Решихме да се изкачим до галерията, която обикаляше цялата катедрала. През един от прозорците й можехме отчасти да набюдаваме битката.