— Кой е той? — попита единият костюмар.
— Един от онези, които наричаме „чиста кожа“ — няма име, нито потвърдена националност, но мисля, че е руснак поради други доказателства, които получихме. Смятаме, че той пътува и раздава големи суми изпрани пари на глобалните престъпни мрежи. Кръстил съм го Царя на парите.
— Разкажи ни за групировките, Сам — обади се Брандън.
— Разбира се. Мафията е престъпна организация от старата школа — има определен водач, бюрокрация от главорези и перачи на пари, които го подкрепят. Групировките от новата школа са високоспециализирани. Всяка съставна част — главорези, които отговарят за сигурността или заплашват и убиват, финансова, която пере пари, и логистична, която контрабандно пренася стоки — е автономна и се включва само за да свърши определена работа. И всеки път екипът може да е различен. Ето защо е много трудно мрежата да бъде разбита и да се получи подробна информация за механизма й като цяло.
— Знам, че обръщаме особено внимание на определени групировки, които може да имат връзки с правителства — намеси се най-младият костюмар. — Например хърватска организация за нелегална търговия с оръжие, където може да се внедрим, фамилията Лин, контрабандисти от Холандия, групировката „Барнхил“ в Единбург…
Той беше на моя страна. Приех това като добър знак.
— Федералните власти са успели да разбият мафията, защото представлява йерархия. Нископоставени главорези са можели да дадат показания срещу босовете. Но единствените слаби звена сега са общите елементи, които прескачат от една групировка в друга. — Почуках с пръст по грозното лице на Царя на парите на екрана. — Този човек е спойката между някои много лоши хора. Нещата излизат извън сферата на престъпността и стигат до заплахи не само към нашите съюзници, но и към Съединените щати. Този мъж е нашата надежда да разкрием някои от най-големите заплахи за сигурността на Запада.
— Не изглежда чак толкова страшен — подметна Брандън и всички се засмяха. Аз — не. Бях се подготвил да ги уплаша до смърт, когато им разкажа каквото знаех.
— И така, въпросът е как да намерим Царя на парите и… — Телефонът ми иззвъня. Когато жена ти е бременна в седмия месец, свободен си да отговаряш на обаждания по време на съвещание. — Извинявай — измънках на Брандън. — Бременната ми съпруга — обясних на костюмарите и излязох в коридора. Номерът беше непознат. — Ало?
— Маймунке — каза Луси, — трябва да се срещнем навън.
— На съвещание съм.
— Трябва да излезеш. Веднага, Сам.
Долових ужасяващ скрит смисъл в думите й като водовъртеж под летни води.
Отправих се към вратата.
— Нов телефон ли имаш?
— Загубих стария си сутринта и току-що си купих нов. Гадна сутрин. — Гласът й беше напрегнат и трепереше.
— Не се ли чувстваш добре?
— Моля те, излез навън!
Тя имаше лоша новина, която трябваше да ми каже в очите, а не в офиса, където някой можеше да стане свидетел на чувствата ми. Мраз скова сърцето ми. Вързопчето. Луси беше ходила на лекар. Нещо не беше наред с бебето.
Забързах към изхода, минах покрай пазача Джон, който беше оставил учебника по крикет и четеше британски жълт вестник, и тръгнах по коридора.
— Къде си?
— На Холбърн.
— Добре ли си?
— Не… Ела и ме намери. Моля те.
Хукнах по стълбите, слязох шест етажа, без да чакам асансьора, и стигнах до фоайето.
Нямаше следа от Луси.
— Излез на улицата. Моля те, Сам.
— Какво става? — Изскочих на оживената улица, по която се движеше постоянен поток от минувачи — чиновници, куриери, купувачи и неизбежните туристи в Лондон. Две млади жени в модни палта се бяха облегнали на сградата, пушеха и пиеха чай от големи картонени чаши, докато разменяха клюки и се смееха. Огледах улицата, но не видях Луси. — Къде си?
— Веднага, Сам. Моля те. Бягай.
Побягнах още преди Луси да ми каже, защото с всяка клетка на тялото си почувствах, че нещо сериозно не е наред. Проврях се под покритото скеле на съседната сграда и забързах сред навалицата. Разминах се с мъж в костюм и жена с качулка.
Излязох от временния тунел и спрях. Луси не беше на тротоара. Завъртях се и се огледах във всички посоки.
Чух, че бременната ми съпруга плаче по телефона.
— Луси? Луси? — Стиснах телефона толкова силно, че ръбовете се впиха в пръстите ми.
— Пусни ме — изхлипа тя.
Очите ми се стрелкаха навсякъде. Чух клаксон на кола. Обърнах се и видях, че камион заобикаля спряло ауди с включен мотор на десетина метра от мен. Колата беше в отсрещното платно и на предната седалка седеше Луси. Сградата с офиса ми беше между мен и аудито. Първата ми мисъл беше, че никой не спира на Холбърн. Колата беше сребристосива като небето в миговете, преди да завали. Зад волана седеше мъж, който се беше навел към Луси. После се изправи и го видях по-добре. Около трийсетте. Черна коса. Тъмни очила. Четвъртита челюст. Той извърна глава и забелязах извит белезникав белег на слепоочието му, подобен на въпросителен знак.