— И аз.
Исках да се върна в таверната, за да взема ключа за микробуса. Елиана беше зад бара и наливаше бира. Вдигна глава и ме видя, но с нищо не показа, че ме познава. Пит вървеше зад мен.
Двамата влязохме в тоалетната. Свърших пръв и излязох в коридора. Елиана беше на три крачки, мина покрай мен и извика поръчки за бармана. Притисна ключа в ръката ми и миг по-късно аз го пуснах в джоба си.
Ръката на Пит ме потупа по рамото.
— Прав си. Почивката ми помогна. Преродих се. Хайде.
Тръгнахме в мрака. Смехът и музиката в таверна „Шевалие“ постепенно заглъхнаха, докато вървяхме по авенюто.
Пит не махна ръката си от рамото ми. Незабелязано нанизах ключа на връзката в джоба си.
— Е, връщаме се в Амстердам, а?
Пит може би се беше обадил на Едуард, за да му каже, че вече имат пратка цигари, с които да замаскират военното оборудване.
— Да. Ще се срещнем с Едуард и хората му. Ще приготвим пратката с тяхната стока и ще я изпратим в Ротердам, а след това ще ни платят и ще празнуваме.
— Кога ще се срещнем?
— След три часа.
— Добре.
Приближихме се към паркинга. Видях камиона и микробуса. Бях близо. След три часа или щях да съм мъртъв, или щях да съм убил Пит и похитителите и да съм намерил Ясмина. И щях да съм накарал Едуард да ми каже къде са жени ми и детето.
— Виж, Сам, прав си. Ти се доказа повече от веднъж. Ти ще караш камиона.
Спрях. Не. Не исках това.
— Защо? Ти го карай.
— Не. Ти ще превозиш пратката като знак на доверие в партньорството ни.
Кръвта ми се смрази. Пит или беше искрен, или беше видял, че Елиана ми дава ключа.
Доверие или подозрение. Той все още ми беше необходим, защото не знаех къде е срещата и ако отидех без него, нямаше да ме допуснат.
— Хубаво. Дай ми ключовете на камиона.
Пит ги извади от джоба си и ги разменихме с ключовете за микробуса.
— Карай след мен — добави той.
— Ами ако ни разделят други коли?
— Няма.
Качих се в камиона. Може би му беше писнало да кара камиона и това беше всичко. Сега обаче нямах достъп до телефона и оръжията. И щом стигнехме до мястото на срещата, нямах причина да се приближавам до микробуса.
Отправих се към гнездото на змиите беззащитен и сам.
68
Минаваше полунощ, когато пристигнахме в Амстердам. Нощта беше огледало на града. Светлините на Амстердам се отразяваха в осеяното със звезди небе, които надничаха през красиви облаци. Градът никога не спеше дълбоко или спокойно. Голяма част от бизнеса в Амстердам се нуждаеше от нощта.
Последвах Пит. Те щяха да бъдат десет, включително Пит, ако това бяха всичките, които бях видял на видеозаписа. Щяхме да се срещнем на уединено място, където да пакетираме оръжията заедно с цигарите. Няколко души щяха да бъдат изпратени да разтоварят цигарите. Друга група вероятно щеше да бъде в сградата и да пази безценната стока на Едуард. Разделението на мишените можеше да улесни нещата за мен, но не за дълго.
Предполагах, че ще държат Ясмина отделно. Трябваше да действам бързо и да не се тревожа, че може да я прострелят в кръстосания огън.
„Не ти ли трябва пистолет?“ — обади се вътрешният ми глас. Отвърнах, че проблемът е само временен.
Пит кара до южния край на Амстердам и спря пред стара пивоварна фабрика. На нова табела пишеше на холандски, че пивоварната е затворена поради ремонт. Имаше и друг камион, без опознавателни знаци. До него беше паркирано старо ауди и сърцето ми подскочи.
Сребристото ауди с Едуард и Луси, което бях гонил по улиците на Лондон. Регистрационният номер беше друг, но познах драскотината на задната броня, където Едуард беше охлузил колата, за да мине по задръстената улица.
Той беше отвлякъл жена ми. И сега бях близо до него. Усетих, че в мен се надига първичен гняв, който ни харесва да мислим, че е изчезнал заедно с пещерните огньове и скалните рисунки. Но не трябваше да се ядосвам, а да запазя хладнокръвие.
В прозорците проблясваха ивици светлина. Те бяха вътре. Започваше се.
Беше настъпил моментът да живея или да умра.
Слязох от кабината. Пит вече беше до камиона.
— Дай ми ключовете от микробуса.
— Защо? — попита той.
— Забравих си цигарите там.
— Не знаех, че пушиш.
— Пуша.
— По дяволите, тук има цял камион цигари.
— Не обичам да отварям стекове.
— Добре. Отиди си ги вземи. — Пит ми даде ключовете.
Обърнах се и тръгнах към микробуса.
Пит заобиколи камиона, вероятно за да го отвори и да започне разтоварването.