Връщам се към целта на това писмо. Простете за моето непокорство, татко. В този момент имам нужда да вярвам, че ми прощавате. Господи, моите недомлъвки може би ще ви разтревожат? Скъпи татко, ако Господ е решил, ще добавя в това писмо няколко думи, които ще ви успокоят. Ако не съм добавил нищо… ако не съм добавил, ще ми простите, нали?“
От няколко минути Юлиус едва се бореше с умората, която го бе обхванала. На това място изпусна перото, главата му падна върху лявата ръка, очите му се затвориха и той заспа.
— Хей, Юлиус! — повика го Самуел, който забеляза това.
Юлиус не помръдна.
„Слаба натура — помисли си Самуел, прекъсвайки писмото си. — Осемнадесет часа бодърстване са достатъчни, за да го изтощят. Дали поне е завършил посланието си? Да видим какво ли пише на баща си?“
Той взе безцеремонно писмото на Юлиус и го прочете. Като стигна до мястото, което се отнасяше до него, се усмихна подигравателно.
— Да — каза той, — ти ми принадлежиш, Юлиус, и то много повече, отколкото предполагате ти и баща ти. От две години насам разполагам с душата ти; от няколко минути насам може би с живота ти. Но всъщност сега мога да го науча. — Той извади от джоба си бележката, която бе изтеглил, и прочете: Франц Ритер. После се разсмя.
— Значи по всички изглежда от мен зависи дали това дете ще живее, или ще умре. Трябва само да оставя нещата такива, каквито са. Ото Дормаген ще го набучи като пиле на шиш. Той спи: аз мога да взема неговата бележка от Библията и да я заменя с моята: с Франц той ще се справи. Да го направя ли? Да не го ли направя? По дяволите! Не зная. Ето едно положение, което ми харесва. Да държа в ръцете си като чаша със зарове живота на човешко същество, да си играя с живота и смъртта: това е забавно! Да удължим това удоволствие на боговете. Преди да реша, довършвам писмото си, което със сигурност не е така почтително като това на Юлиус, въпреки че без съмнение имам същите тези естествени причини да уважавам знатния барон.
Писмото на Самуел действително бе твърде дръзко.
XI
CREDO IN HOMINEM
Ето писмото на Самуел, заглавието на нашата книга ни позволява да го преведем с цялата му предизвикателност:
„Господине и славни господарю,
Честно казано, вярвате ли в Господ?
Искам да кажа, нека се разберем: вярвате ли в един господ, различен от нас, самотен, егоистичен и високомерен, създател, властник и съдия, който, ако не може да предвиди нещата, които ще се случат, е сляп и безразсъден като всеки шеф от изпълнителната власт; който, ако ги предвижда, е безпомощен като автор на посредствени водевили, защото тогава човекът, неговият шедьовър, е само едно слабо, зависимо и глупаво създание?
Или смятате че това, което се нарича Господ, няма да съумее да се абстрахира от живота и човечеството и че това е, което вашето християнство волю-неволю твърди, казвайки, че Бог е станал човек?
За всяка просветена и свободна мисъл в наше време този въпрос вече не стои. Но пред извънредните последици на този сигурен принцип колебливите умове се чувствуват неуверени и смутени.
Първото, което следва от това, е: Ако Бог е човек, човекът е Бог; когато говоря за човека, не говоря за еснафите и простаците, за съществата, които броят своите екюта като майски бръмбари или които рият земята като волове. Говоря за човека, който мисли, който обича, който иска; говоря за вас, за мен; в крайна сметка за човека!
Сега човекът, ако е бог, има правата на бог, това е очевидно. Той е господар да действа както му харесва и няма други прегради, освен границите на своята сила. Гениалният човек зависи само от своя гений. Без задръжки. Наполеон, когото сега проклинаме и когото до десет години ще обожаваме, знае или чувства това и в това е неговото величие. Спрямо стадото на посредствените гениалният човек има пълните права на овчар и касапин.
Сатаната на Милтън казва: «Зло, бъди мое добро!» Това е изключително и същевременно ограничено. Аз не бих се считал за задължен никога да не правя това, което хората наричат зло; но още по-малко бих се считал за задължен никога да не върша това, което хората наричат добро. Природата, която създава птиците, не създава ли и влечугите?
Но общественият ред — казвате вие. Да поговорим за него.