Вие държите много на обществения ред, приемам това: на вас той дава всичко. Но на мен! Аз съм евреин, аз съм незаконно дете, аз съм беден; три нещастия, които не зависят от моята воля и заради които въпреки всичко вашето общество ме отблъсква и за които ме наказва като за три престъпления. Ще ми позволите да не му бъда много признателен за това. Толкова по-зле за онези, които бият кучето си, вместо да му дадат вода и храна. Кучето побеснява и ги хапе.
Към кого имам задължения? Към вас, може би? Да видим.
Във Франкфурт има мрачна и мръсна уличка, покрита с остри камъни, заобиколена от двете страни от залитащи като пияни къщи; една улица, чиито празни магазини се отварят към задни дворове, пълни с железария и счупени гърнета; улица, която вечер се затваря с две превъртания като приют за болни от чума: това е еврейската улица. Никога слънцето не посмя да слезе всред този мрак и мръсотия. Е, добре, вие бяхте по-малко презрителен от слънцето. Един ден преди двадесет години минахте по тази улица и видяхте, седнало на прага на една врата, момиче с чудна хубост, което шиеше: затова вие по-късно отново се връщахте на тази улица.
Тогава още не бяхте ученият, когото по-късно Германия обогати и прослави, но бяхте млад и много умен. А еврейката имаше голямо сърце. Разбира се, не сте вие този, който ще ми каже какви бяха последствията от тази среща между нейното сърце и вашия ум. Но аз зная, че съм се родил година след това и че съм незаконен син.
По-късно майка ми се омъжила и е починала някъде в Унгария. Аз познавах само дядо си, стария Самуел Гелб, който се погрижи за сина на единствената си дъщеря. Колкото до баща ми, сигурно често съм го срещал, но той никога не даде да се разбере, че знае кой съм аз; никога не ме е признал нито публично, нито тайно. Можах да се видя насаме с него, но той никога не разтвори ръцете си за мен, никога не ми каза, тихо «Дете мое».
Предположих, че той има свой път в живота и че вече се е оженил. Без съмнение не би могъл да признае един евреин и извънбрачен за син заради положението си, заради жена си, заради раждането на законен син, може би.“
На това място на писмото си Самуел забеляза, че Юлиус спи, напразно му викна, за да го събуди, извади от джоба си бележката, която бе изтеглил, и прочете името на Франц Ритер. След известно колебание той върна бележката, както вече видяхме, и продължи писмото:
„Живях така до двадесетата си година, без да зная кой е моят баща и без да зная кой сте вие. На тази възраст една сутрин седях на този същия праг, където тринадесет години преди това бяхте видели майка ми да шие, когато изведнъж, вдигайки главата си, забелязах един важен господин, който ме гледаше право в очите. Това бяхте вие. Вие влязохте в магазина. Дядо ми, когото вие разпитахте, ви каза простичко, че не ми липсват ум и добра воля, че мога да изучавам всичко, че говоря вече френски и еврейски, на което той е можал да ме научи, че чета всички книги, които ми попаднат, но че бедността му го принуждава да ме отглежда с голяма мъка.
Тогава вие проявихте изключителна добрина, като ме взехте в химическата си лаборатория, малко като ученик и малко като прислужник. Но аз слушах и се учех. Седем години благодарение на железния ми организъм, който ми позволяваше да работя ден и нощ, благодарение на енергията, която ме потапяше в учението с някаква ярост, малко по малко навлизах във вашата наука и на деветнадесет години знаех почти колкото вас.
Бях изучил латинския и гръцкия езици освен всичко останало, само като присъствувах на уроците на Юлиус.
Толкова се интересувах от вашите опити, че вие донякъде се бяхте привързали към мен. И понеже бях мълчалив и див, не можехте и да подозирате какво се крие у мен.
Но това не можеше да продължава повече. Не след дълго вие забелязахте, че аз вървя сам по свой собствен път. Подразнихте се, аз също се раздразних. Имаше обяснение между нас.
Попитах ви докъде искате да ви отведе науката, вие ми отговорихте: до наука. Но науката не е цел, тя е средство. Аз исках да я прилагам в живота.
Как иначе! Ние държахме в ръцете си страхотни тайни и възможности. Можехме благодарение на нашите анализи и открития да произвеждаме смърт, любов, оглупяване, да пробуждаме ума и да го гасим, само с една капка върху някой плод, ако искахме, можехме да убием дори един Наполеон! И ние се възползвахме от тази чудотворна сила, която дължахме на нашия ум и на нашия труд. И оставяхме тази свръхестествена сила, това средство за господство, да спи ненужно! Задоволявахме се да го пазим в един ъгъл, както алчният глупак държи милионите си, които биха го направили господар на света!
Отгоре на всичко вие бяхте възмутен и ме удостоихте с честта да ме смятате за опасен човек. Сметнахте за благоразумно да затворите лабораторията си за мен и ме лишихте от уроците си, от които вече нямах нужда. Отказахте да ме водите, когато аз вече вървях пред вас. И ето преди две години ме изпратихте в този университет в Хайделберг, където, честно казано, с удоволствие дойдох да уча законите и философиите на света.