— Досаждаш ми! Съгласен съм — каза Юлиус с усилие.
— Крайно време беше! Колкото до мен, на кой камък да чукна, за да пламне искрата между мен и Дормаген? Колебая се. Дали той също има любима? Но ако и за двамата си послужим с едно и също средство, ще проявим бедно въображение и после, аз да се бия за жена, никой не би повярвал на това.
Самуел се замисли.
— А, имам идея — извика той изведнъж.
Той позвъни. Дойде един прислужник.
— Познавате ли моята любима лисица, Лудвиг Трихтер?
— Да, господин Самуел.
— Тичайте в хотел „Гарвана“, където е отседнал, и му кажете да дойде да си поговорим.
Слугата излезе.
— Докато чакаме, нека се измием — предложи Самуел.
Десет минути по-късно Лудвиг Трихтер пристигна забързан, задъхан, с подути от сън очи.
Лудвиг Трихтер, за когото ние само споменахме, беше типичен вечен студент. Беше най-малко на тридесет години. Тази достопочтена личност бе свидетел на смяната на четири поколения студенти. Дългата му брада падаше на гърдите му. Дълги извити като полумесец мустаци и помръкнали от разгулния живот очи придаваха на лицето на този кръчмарски Нестор своеобразен израз на блага покровителственост.
Облеклото му като че ли подражаваше на облеклото на Самуел, чийто странности той имитираше, преувеличавайки ги, така както правят подражателите.
Възрастта и опитът на Трихтер го правеха безценен в много случаи. Той знаеше всички начини за уреждането на отношенията между студентите и еснафите и на студентите помежду им. Беше живо олицетворение на университетските традиции. Ето защо за Самуел той бе любима лисица.
Трихер се гордееше с тази чест и бе достатъчно да се види колко е смирен и раболепен със Самуел, за да се разбере колко безочлив и високомерен е с другите.
Когато влезе, държеше в ръка лулата си, която не бе имал време да запали. Самуел благоволи да отбележи тази забързаност.
— Запали си лулата — каза му той. — Закусвал ли си?
— Не, въпреки че е седем часът — отговори Трихтер доста засрамен. — Работата е там, мой драги сеньор, че се прибрах сутринта от търговията с лисици и току-що бях заспал, когато вашето великодушно послание ненадейно ме събуди.
— Чудесно. Това, че не си ял, е много добре. Кажи ми, след като Дормаген е една от най-видните ни мъхести къщи, би трябвало той също да има любима лисица.
— Да, Фресванст.
— Пие ли добре Фресванст?
— Извънредно добре: дори е най-силният от всички нас.
Самуел смръщи вежди.
— Как! — ядосано възкликна той. — Значи имам лисица, а тази лисица не е най-силната от всички и във всичко?
— Хо! Хо! — отвърна Трихтер засегнат, като се изпъчи. — Никога не сме се състезавали сериозно, но щом се представи случай, способен съм да му устоя.
— Нека това стане още тази сутрин, ако държиш на моето уважение. За съжаление голямата школа си отива. Традициите се губят. От три месеца университетът не е имал дуел по надпиване. Днес трябва да се състои един, чуваш ли? Предизвикай Фресванст. Заповядвам ти да го сразиш.
— Достатъчно, сеньор — гордо каза Трихтер. — Само една дума. Да го предизвикам ли на обикновена бира, или да се борим с вино?
— С вино, Трихтер, с вино! Да оставим на еснафите пистолета и бирата. Шпагата и виното са оръжията на студентите и на благородниците.
— Ще останеш доволен. Веднага отивам в „Голямата бъчва“, където Фресванст закусва.
— Иди и кажи на всички, че ние с Юлиус ще дойдем при теб след лекциите на Тибо, точно в девет и половина. Ще бъда твой секундант.
— Благодаря. Ще се постарая да бъда достоен за теб, велики човече!
XIII
ЛОЛОТЕ
След като Трихтер излезе, Самуел каза на Юлиус:
— Ето последователността на нещата: първо отиваме на улицата на която живее Лолоте, след това лекциите по право, за да не променяме нищо от навиците си, след което в „Голямата бъчва“.
Слязоха надолу.
Там един прислужник подаде писмо на Самуел.
— По дяволите! Дали ще е някой от нашите? — каза Самуел.
Но писмото бе от професора по химия Закшус, който го канеше на закуска.
— Кажи на господаря си, че имам ангажимент и че мога да го посетя едва утре.
Прислужникът си тръгна.
— Горкият човек — продължи Самуел, — има нещо, което го притеснява. Без мен как ще продължи лекциите си?
Те излязоха от странноприемницата и стигнаха до улица „При хляба“.
На две крачки от отворения прозорец на партера на една къща, жива, добре нагласена, с лъскави черни коси върху слепоочията, с небрежно отметната назад шапчица, Лолоте шиеше.