— Ето три лисици, които разговарят на тридесет крачки от тук — каза Самуел. — Ритер ще бъде осведомен. Кажи нещо на малката!
— Но какво да й кажа?
— Каквото искаш. Достатъчно е да я заговориш.
Юлиус се приближи против волята си.
— Вече сте станала и работите, Лолоте! — обърна се той към девойката. — Значи не бяхте снощи на търговията с лисици?
Лолоте поруменя от удоволствие, като видя, че Юлиус я заговори. Тя стана и се приближи до прозореца с ръкоделието в ръка.
— О, не, господин Юлиус, никога не ходя на бал; Франц е толкова ревнив! Добър ден, господин Самуел. Но вие, смятам, не сте забелязали моето отсъствие, господин Юлиус?
— Не смея да кажа да, Франц е толкова ревнив.
— Нима? — възкликна тя с леко предизвикателство.
— Какво шиете, Лолоте? — попита Юлиус.
— Торбички от сатен за парфюми.
— Чудесни са. Можете ли да ми дадете една?
— Каква идея! И за какво ви е?
— Ами за да има спомен от вас — намеси се Самуел. — О, какъв дързък младеж, а иначе изглежда тъй свенлив.
— Ето най-хубавата — продължи смело Лолоте след кратко колебание.
— Ще й завържете ли панделка?
— Каква страст! — с ирония извика Самуел, — той направо е луд!
— Така… Благодаря, моя добра и хубава Лолоте.
Юлиус свали един пръстен от ръката си.
— Вземете това в замяна, Лолоте.
— Не зная дали трябва.
— Нима? — на свой ред каза Юлиус.
Лолоте взе пръстена.
— Сега е време да се сбогуваме — каза Юлиус. — Закъсняваме за лекции. Ще ви видя на връщане.
— Тръгвате си, без да сме си стиснали ръцете. Вие наистина като че се страхувате от Франц.
— Побързай — прошепна Самуел. — Ето лисиците идват към нас.
Действително три лисици минаваха покрай къщата на Лолоте и видяха как Юлиус целува ръка на младото момиче.
Когато отидоха на лекцията, часът отдавна бе започнал. Лекциите в Хайделберг по много неща приличат на лекциите в Париж. Аудиторията започваше да скучае. Малка част от студентите си водеха записки. Двадесетина слушаха, без да пишат. Останалите си говореха, мечтаеха, прозяваха се. Мнозина привличаха вниманието със странните си пози. В крайния ъгъл на една пейка една златна лисица, легнала по гръб, си бе опряла перпендикулярно краката в стената. Друг, легнал по корем, с опрени лакти на пейката и подпрял главата си с ръце, се бе унесъл в четенето на патриотични песни. Не се съмняваме, че все пак думите на професора минаваха до съзнанието на студентите, но сигурно е, че често достигаха през гърба или лактите им.
Нито Франц, нито Ото следяха лекциите на Тибо.
Когато свърши часът, Самуел и Юлиус излязоха с тълпата и в девет и половина бяха на прага на кръчмата „Голямата бъчва“, където действието, обещаващо да бъде едновременно бакхусово и трагично, щеше да започне.
Главната зала, където влязоха Самуел и Юлиус, беше препълнена със студенти. Тяхното пристигане предизвика възторг.
— Ето Самуел! Трихтер, ето твоят сеньор — извикаха студентите:
Очевидно ги очакваха.
Но вниманието, което отначало бе привлечено от Самуел, впоследствие се прехвърли върху Юлиус, когато Франц Ритер съвсем блед излезе от тълпата и тръгна към него.
Като го видя да идва, Самуел има време само да прошепне на Юлиус:
— Бъди много умерен. Добре е да прехвърлим цялата вина върху нашите противници, така че в случай на нещастие свидетелите да удостоверят, че сме били предизвикани.
Ритер застана пред Юлиус и му прегради пътя.
— Юлиус — започна той, — тази сутрин са те видели да говориш с Лолоте на път за университета.
— Възможно е: може би съм я питал нещо за теб, Франц!
— Съветвам те да не се шегуваш. Видели са те да й целуваш ръка. Знай, че това не ми е приятно.
— Знай, че това не й е неприятно.
— Шегуваш се, за да ме дразниш.
— Шегувам се, за да те успокоя.
— Единственото, което може да ме успокои сега, е една разходка с теб до планината Кайзерщул, драги.
— Едно пускане на кръв действително разхлажда в горещината. Ако искаш, ще го приложа върху теб, драги.
— След един час?
— След един час.
Те се разделиха. Юлиус се върна при Самуел.
— Аз започнах играта — каза му той.
— Добре! Сега е мой ред да направя същото.
XIV
ДУЕЛ С ВИНО
Самуел бе извикал Трихтер настрани и се бе осведомил как се изпълняват заповедите му.
— Ето — каза Трихтер, — когато влязох в кръчмата, Фресванст закусваше. Отидох до неговата маса небрежно, просто като че ли минавам оттам. Само че като минавах, повдигнах капака на халбата и като видях само пенлива бира, казах с истинско съчувствие: „Слаб пияч!“ Тези леко състрадателни думи го накараха да скочи яростно, но все пак той трябваше да се въздържа и се задоволи да каже хладно: „Това заслужава да кръстосаме шпаги.“ Аз не се развълнувах особено и със същата меланхолия казах: „Виждаш ли, че бях прав. Обидих пияча, а ето че ми отвръща фехтовачът. Всъщност аз съм готов за шпагата, както съм готов и за чашата.“