Юлиус и Франц Ритер като че ли бяха с еднакви възможности. Пристъпът на ярост, до който ревността бе довела Франц в момента на предизвикателството, бе отстъпил място на хладен и съсредоточен гняв. Може да се каже, че Юлиус бе във форма: спокоен, твърд, смел, без излишно самохвалство, неговото юношеско лице сияеше от мъжка гордост. Впрочем и от двете страни имаше такава подвижност и самообладание, сякаш това бе по-скоро тренировка, а не дуел, но от време на време нямаше бързи отскоци, бързо отвръщане на ударите, които сякаш достигаха гърдите и припомняше на зрителите, че опасността е реална и че върховете на тези гъвкави остриета можеха да отнемат нечий живот.
Противно на обичайните дуели между студенти, които са по-скоро като игра с шпаги, може би малко по-опасна от други, сега нито Юлиус, нито Франц говореха.
Колкото до другата двойка, тя изглеждаше още по-съсредоточена.
Самуел Гелб имаше предимствата на високия си ръст и на голямото си хладнокръвие.
Но Ото Дормаген бе гъвкав, бърз, смел и поради внезапните му движения бе невъзможно да му се избяга.
Изключително вълнуващо бе да се наблюдава спокойствието и лекотата на Самуел срещу подвижността и буйността на противника му.
Срещата действително беше необикновена. От тези две шпаги едната беше рязка, бърза, заслепяваща като светкавица, а другата — твърда, сигурна, изправена като гръмоотвод.
Самуел не можеше да превъзмогне навика си да говори и да се смее. Като противопоставяше предизвикателна увереност на гневните атаки на Ото, той не пропускаше случай да се надсмее и сарказмът придружаваше всяко спиране. Той съветваше Дормаген, правеше му забележки като учител по фехтовка.
— Зле ми отвърна. Нарочно се бях отпуснал! Нека започнем отново. Този път в трета позиция. Вече е по-добре! Млади човече, ще успеете. Внимание! Изнасям десния си крак.
И вършеше това, което казваше. За Дормаген остана само време да отскочи назад. Ако беше закъснял секунда, шпагата на Самуел щеше да го прободе в гърдите.
Впрочем това презрително безгрижие на Самуел започваше да дотяга на Дормаген. Колкото повече се дразнеше, а самолюбието му се нараняваше, движенията му ставаха по-резки. Самуел продължаваше с подигравките си, като всеки удар с шпага се придружаваше от удар на езика.
Лицето му сияеше с мрачно веселие. Чувстваше се, че опасността е негова природа, катастрофата негово удоволствие, а смъртта негов живот. По свой начин и той бе прекрасен, а силните и остри черти на лицето му го правеха красив. Ноздрите му се разширяваха, гънката на устните му, която бе като усмивка, бе по-хладна и нахална от всякога, зениците му с променящ се цвят блестяха като на тигър. Неописуем израз на дива гордост, обхванала цялото му същество, караше зрителите да се колебаят между ужаса и възхищението. На моменти Самуел обгръщаше цялата зала с високомерен поглед, превъзхождащ живота.
Бе невъзможно човек да не си помисли за него, че е непобедим, като го виждаше така спокоен, непоколебим, точен и приказлив, като учител по фехтовка, защитен от нагръдник.
Дормаген, на когото започваше да призлява от тези студени насмешки, поиска да свърши по-бързо и опита хватката, за която Самуел бе споменал на Юлиус.
Това бе извъртане на шпагата със страшна сила. Той се промъкна през един пропуснат удар и замахна отново, без да се изправи. Опасността бе в силата, стремителност-та и бързината на този двоен отскок.
Чу се вик. Всички помислиха Самуел за мъртъв.
Но Самуел, като че ли отгатнал мисълта на Дормаген, толкова рязко се отметна встрани, че колкото и да беше съкрушителен ударът, успя да докосне само гънките на ризата му. Самуел се изкиска, а Дормаген пребледня.
В същото време Юлиус имаше по-малко късмет. Той малко закъсня при първата позиция и при висок удар в четвърта позиция лявото му рамо бе леко докоснато.
Секундантите се намесиха и тези два удара поставиха край на първата част.
XVII
МОЛИТВА НА АНГЕЛ, ТАЛИСМАН НА ФЕЯ
Опитаха се да спрат борбата между Юлиус и Франц. Според секундантите продължаването на борбата не си заслужаваше заради една пътьом разменена дума с кокетка. Но за Франц освен ревността, налице беше и заповедта на Съюз на добродетелите. Колкото до Юлиус:
— Хайде, господа — каза той. — Ще спрем, когато един от нас падне в краката на другия, но не по-рано. Ако сме дошли тук за драскотини, една игла е достатъчна, нямаме нужда от шпаги.
— Почина ли си? — попита той Ритер.
Що се отнася до Ото и Самуел, никой не помисли да ги кара да спрат, толкова в поведението на единия се чувстваше яростната злоба от пропуснатия удар, а в другия непоколебимото решение на една желязна воля.