— Досаден пропуск — продължи Самуел, — но съм сигурен, че не си забравил онова добро дете, което не се отделяше от Кристиане и което през цялото време беше до тебе. Разбира се, ти си купил за Лотарио една от онези чудесни играчки от Нюрнберг, които радват малките германчета на възраст от пет до десет години, чудесна игра. Веднъж се възхищавахме заедно на „Лов на свине“. Помниш ли онзи барелеф от дърво, където се виждаше цяло едно село с кмета, съдията и гражданите, увиснали по опашката, ушите и четината и което ни накара да се спукаме от смях на негово свинско величество като големи деца. Обзалагам се, че си купил барелефа. И много добре си направил. Преди малко бе прав, на детето трябваше да се купи подарък, а не на Кристиане. По този начин щедростта се допълва от деликатност. Да се подари на Лотарио, значи да се направи двоен подарък на Кристиане.
— Защо ми казваш това толкова късно? — попита Юлиус недоволен от себе си.
И с едно внезапно дръпване на повода обърна коня си към Хайделберг.
— Чакай сега! — извика Самуел. — Излишно е да ходиш за играчката и книгата в Хайделберг: те са тук.
— Какво?
— Рядкото издание на Линей и епичният лов на свине са в куфара ми. Давам ти ги.
— О, благодаря — каза Юлиус, — ти си чудесен!
— Работата е там, драги, че трябва да се действа чевръсто с малката. Ще ти помогна. Ако те оставя на твоята природа, ще ръждясаш в сантименталната си меланхолия и след година щеше да си напреднал толкова, колкото в навечерието на деня, когато я видя за пръв път. Но аз съм тук, бъди спокоен. Виждаш с каква готовност се въздържах да ти бъда конкурент. Ще се заема с Гретхен. Козарката ми се сърди, тя инстинктивно се страхува от мен, почти ме обиди. Това ме предизвиква. Но аз ще постигна успех. Не й се харесвам, значи тя ми харесва. Кой от нас ще успее пръв? Искаш ли да се обзаложим? И нека да започнем това надбягване към красотата, като пришпорим конете си. Ще видиш, че умея да прескачам скрупулите.
Юлиус отново бе придобил сериозно изражение на лицето.
— Виж какво, Самуел, имам една молба — каза той, — искам повече никога да не става въпрос между нас за Кристиане.
— Мислиш, че скверня името й, като го произнасям ли? Можеш да ми позволиш да казвам това, което аз ти позволявам да вършиш. И тъй като подозирам, че не отиваш в Ландек единствено заради господин Шрайбер и Лотарио, мога да предположа, че отиваш заради Кристиане.
— Дори и да е заради нея, какво от това?
— Ако е заради нея, то е с определена цел, и ако тя не е да я направиш своя жена…
— Защо не?
— Защо не ли? Хa-xa-ха! Колко е неразумен! По две причини, наивно създание. Първо, барон Хермелинфелд, който е толкова богат, толкова уважаван, толкова властен, няма да предпочете пред дъщерите на графове, принцове, милионери, които ще са щастливи да носят името му, някаква малка селянка. Освен това и ти самият няма да го поискаш. Станал ли си на възраст да се жениш?
— Любовта няма възраст.
— Любовта и женитбата са две различни неща, млади приятелю.
След това той продължи с дълбокомислен и страстен глас:
— О, аз не съм против любовта. Любов означава притежание. Да си господар на човешко същество, да владееш душата му, да събереш сърцето си със сърце, което е не по-малко твое, макар да бие в чужди гърди, да разпростреш твоето битие над други битиета, зависими и подчинена на твоята власт, всичко това действително е велико и прекрасно! Аз имам тази прометеевска амбиция в любовта! Но въпросът е в това, личността да се събере с възможно най-голям брой личности, да се обогати с всичката всеотдайност, която успее да завоюва, да овладее всичко, което е в неговия обсег. Глупаци са тези, които се задоволяват само с една жена и са доволни, когато са с нея, след като могат да бъдат със сто! Това карало жените да плачат? Толкова по-зле за тях! Морето е море само защото поглъща капките от всички реки. Аз бих искал да изпия сълзите на всички жени, за да мога да почувствам гордостта и опиянението на океана.
— Грешиш, приятелю — отговори Юлиус. — Величие е не да имаш, а да си. Богатство е не да получаваш, а да даваш. Аз бих се отдал целия и завинаги на тази, която обикна. Няма да пилея сърцето си на дребни монети по тривиални и преходни прищевки. Ще го съсредоточа само в една златна любов, дълбока и безсмъртна. И няма да бъда по-ограничен, нито по-алчен, напротив. Така, Самуел, човешката радост преминава в божествено щастие. Краят на Дон Жуан с неговите хиляда и три жени е адът. Краят на Данте с неговата единствена Беатриче е рай.
— Сам виждаш, че теорията води до поезия и до книжна любов — каза Самуел. — Но ето, стигнахме кръстопътя. Да забавим ход и да се върнем към действителността. Първо, ще казваме само малките си имена, а не фамилните.