Гретхен говореше с толкова горд и решителен глас на диво целомъдрие и на неподкупна свенливост, че Самуел прехвърли огнения си поглед от Кристиане на нея.
Той я погледна право в очите.
— О — каза й той, — ако вместо селянин ви се представи някой по-висшестоящ? Ако например аз поискам ръката ви?
— Вие? — каза тя, като се колебаеше дали да отговори.
— Да, аз! Знаеш ли, че съм способен на това.
В този момент той действително го мислеше.
— Ако това е така — каза тя след кратко мълчание, — още по-малко бих приела. Казвам ви, че ненавиждам селата не защото обичам градовете! Казвам, че мисълта за мъж буди негодувание у мен, не е мисълта за вас тази, която би ме съблазнила.
— Благодаря ти за комплимента, ще си спомням за него — каза Самуел, като се смееше със своя заплашителен смях.
— Размисли, Гретхен — побърза да каже пасторът. — Идва възраст, когато вече нямаме крака, за да се катерим по върховете и канарите. Впрочем, когато чуеш името на достойното момче, което те обича и иска да те направи своя жена, може би ще промениш решението. С приятелката си Кристиане пак ще поговорите.
Разговорът свърши дотук. Но след няколко минути Гретхен, която се чувстваше неудобно на място, където й бяха говорили за женитба, изчезна, без да каже дума. Пасторът отново започна да прелиства своята книга. Лотарио, който веднага след като станаха от масата, се върна към своята играчка, се заливаше от смях.
Кристиане остана сама с гостите.
XX
АДСКАТА ДУПКА
Кой можеше да знае каква мисъл се върти в мрачния и непроницаем ум на Самуел Гелб? Когато видя пастора и детето, заети с подаръците на Юлиус, той започна да възхвалява своя приятел пред Кристиане. Според него Юлиус имал всички качества: нежност, преданост, вярност и под привидната мекота се криели истинска енергия и твърдост. Всички, които го обичали, можели да разчитат на него. Той се бил възхитително и прочие.
Самуел смущаваше Кристиане със своя ентусиазъм и девойката подсъзнателно страдаше от тези хвалебствия, изричани от устата на Самуел. При все че вярваше на това, което й казва, тя не можеше да не чувства ирония в думите му. Той говореше за Юлиус само добро: тя би предпочела да говори лошо.
Колкото до Юлиус, той не слушаше. След като се бе присмял и усъмнил в хвалебствията на Самуел, той остави мисълта си да отлети другаде. Спомняше си чудесните минути, прекарани насаме с Кристиане няколко дни преди това, и бе тъжен поради тази отминала радост.
Кристиане се смили над него.
— Татко — повика тя, — обещах на тези господа, че ще ги заведем до развалините на Ебербах и при Адската дупка. Искате ли да отидем?
— С удоволствие — каза пасторът, като със съжаление затвори книгата.
Но Лотарио не искаше да излиза под никакъв предлог. Бе натоварил Гретхен да предупреди някои от приятелите му в селото, че има да им казва нещо важно, и държеше да ги изчака, за да ги смае със своята игра.
Тръгнаха без него и поеха по една възхитителна пътека, която водеше направо при Адската дупка, откъдето щеше да започне разходката им като по-отдалечена точка. Пасторът, който бе настроен на ботаническа тема от безценната книга, подхвана Самуел, като го разпитваше и спореше с него за всички растения, които виждаха. Това бе начин да се продължи четенето на книгата.
Най-после Юлиус остана насаме с Кристиане.
Колко бе чакал тази възможност. Но сега, когато тя му се представи, бе смутен и не знаеше как да се възползува от нея.
Не намираше думи. Мълчеше, без да смее да каже единственото нещо, което имаше да казва. Кристиане забеляза смущението на Юлиус, което само увеличи нейното.
Вървяха така един до друг, безмълвни, притеснени, щастливи. Но какво значение имаше мълчанието им? Нима птиците в небето, слънчевите лъчи в клоните на дърветата, цветята по поляните не говореха вместо тях и не казваха това, което те биха си казали. Така стигнаха до Адската дупка.
Още щом пристигнаха, видяха, че Самуел се е хванал за един корен и се е надвесил над пропастта.
— По дяволите! — каза той. — Тази дупка заслужава името си! Да ме вземат мътните, ако виждам дъното! Мисля, че няма такова. Сега е по-страшно, отколкото през онази нощ. Тогава, като не виждах дъното, можех да предположа, че това е заради мрака. Сега причината е в дълбочината. Мисля, че нищо не мога да видя. Ела да погледнеш, Юлиус.
Юлиус се приближи към ръба на пропастта, което накара Кристиане да пребледнее.
— Знаеш ли, че това е удобно място, за да се отърве човек от някого, който не му е по вкуса — каза Самуел. — Едно бутване с лакът е достатъчен и се съмнявам дали този приятел ще може някога да излезе, или че някой ще отиде да го потърси.