— Дръпнете се! — извика Кристиане изплашена, като дърпаше живо за ръката Юлиус.
Самуел избухна в смях.
— Дали не се страхувате, че ще бутна с лакът Юлиус?
— О, работата е там, при най-малката погрешна стъпка!… — промълви Кристиане смутена.
— Адската дупка действително е опасна — каза пасторът — и освен легендите, изпълнени с мистерии, тя има своята история, изпълнена с нещастни случаи. Преди по-малко от две години един чифликчия от околността падна вътре или сам се хвърли, нещастникът! Опитаха се да намерят тялото. Но тези, които имаха смелостта да слязат в пропастта с въжета, едва успяха да извикат, да ги дръпнат. На известна дълбочина в бездната зловонни изпарения причиняват задушаване и смърт.
— Хубава и дълбока яма! — възкликна Самуел. — На мен ми харесва на слънце толкова, колкото и в мрака. Вижте, въпреки всичко там растат диви цветя. Зеленината украсява опасността. Тя е очарователна и смъртоносна. Обаяние и главозамайване! В полунощ казах, че ми харесва, а по обяд казвам, че ми прилича.
— О, истина е! — не можа да се сдържи Кристиане, поразена.
— Сега вие внимавайте да не паднете, госпожице — каза Самуел, като я дръпна от ръба.
— Да си вървим оттук — каза девойката. — Може би ви се струва смешно, но винаги съм се страхувала от това зловещо място. Сърцето ми се свива, разсъдъкът ме напуска. Отвореният ми гроб би ме ужасил по-малко. Нещастието витае тук. Да вървим да видим развалините.
И четиримата мълчаливо тръгнаха към стария замък и няколко минути по-късно бяха всред развалините на замъка Ебербах.
През деня развалините бяха толкова ведри и раззеленени, колкото изглеждаха страшни и мрачни през нощта. Останките бяха обрасли с мъх и цветя, които съживяваха и обвиваха с ухание всичко, всяка пукнатина бе закърпена с бръшлян или дива лоза, надежда сред това минало, младост над тези старини, живот от тази смърт.
Птички пееха в гнездата на всеки клон, а в долната част на замъка, там, където конят на Самуел се беше извъртял в празното пространство, река Некар, огряна от слънцето, се лееше докъдето стига погледът всред плодородието на долината.
Пред тази величествена и сладостна гледка Юлиус се замечта, а Самуел поведе пастора към една врата, над която имаше полузаличен герб, и го накара да му разкаже историята на старите графове Ебербах.
Кристиане запита Юлиус:
— За какво си мислите?
Жестът на девойката, за да го отклони от пропастта, бе вдъхнал смелост на Юлиус.
— За какво си мисля? О, Кристиане, преди малко казахте при пропастта: нещастието витае тук. Пред тези развалини си мисля: щастието е тук. О, Кристиане, някой, който би съградил отново този замък в първоначалната му хубост и величие и който ще приюти бъдещето си в това минало, като че ли за да го запази и облагороди, би живял в тази самота с небето над главата, с гледката пред погледа, с една жена до себе си — чиста и млада по възраст и сърце, направена от роса и светлина. О, Кристиа-не, чуйте ме…
Без да знае защо, Кристиане бе съвсем развълнувана. В очите й се появиха сълзи, въпреки че никога не се бе чувствувала така щастлива.
— Слушайте ме — продължи Юлиус, — аз ви дължа живота си. Това не е фраза, а истина. Имам суеверно сърце. В един момент по време на дуела видях срещу гърдите си острието на шпагата на моя противник. Почувствах се изгубен. Тогава си помислих за вас, душата ми произнесе вашето име и сабята само ме одраска. Сигурен съм, че по това време сте се молили за мен.
— В колко часа? — попита Кристиане.
— В единадесет.
— О, наистина се молех! — наивно каза момичето с радостна изненада.
— Сигурен бях. Но това не е всичко. При втората част отново бях засегнат и щях да съм мъртъв, ако острието на противника ми не бе улучило една торбичка, в която имаше отгатнете какво? Вълшебният цвят, който получих от вас.
— О, наистина ли? О, света Богородице, благодаря! — извика Кристиане.
Юлиус продължи:
— И така, Кристиане, след като си направихте труда да се застъпите за мен и след като успяхте, може би животът ми трябва да ви послужи за нещо. Ех, ако само пожелаехте!
Изпаднала в трепет, Кристиане мълчеше.
— Само една дума — продължи Юлиус, обгръщайки я със страстен и нежен поглед, — или ако не една дума, един жест, знак, че това, което ви казвам, не ви наранява, че не отблъсквате тази мечта да живеем двамата заедно, всред тази хубава природа, сами с баща ви…
— И без Самуел — ненадейно каза един глас иронично зад тях.