— Точно така — усмихна се Кристъл.
— Как можете да съдите по този начин? — намеси се разгорещено Меган Де Чанс. — Всяко живо същество има право на собственост върху някоя земя. Ние споделяме едни и същи мисли, чувства, надежди, нужди…
— Да сте срещали някога чужденци? — поинтересува се небрежно Кристъл.
— Не, но…
— Тогава не знаете доста неща — Кристъл дръпна от цигарата си, пусна идеално кръгче дим и съсредоточи погледа си върху него. Мина известно време, преди да продължи. — Чужденец не е съществително, той е само прилагателно. Чужденец означава: странен, различен, нечовешки, неестествен. Няма място за чужденци в Империята. Тази планета стана част от Империята в мига, в който наш кораб я откри. Така гласи законът на Империята!
— Нима е задължително и тук да се постъпва по същия начин? — изрече бавно Линдхолм. — Ако бихме могли да се срещнем с чужденците и по някакъв начин да влезем във връзка с тях…
— Империята все някога ще открие това — каза Хънтър. — И веднага ще го прекрати.
— Но защо? — запита Де Чанс. — Какво ги засяга това?
— Защото чужденците представляват непознатото — намеси се в разговора Корби. — Империята се страхува от непознатото. Виждате ли колко е просто? Наистина няма на какво да се чудим. Непознатото винаги представлява опасност за господарите.
— Понякога те имат причини да се страхуват — изрече Кристъл. — Аз бях на Грендъл, когато Спящите се събудиха.
Известно време никой не промълви нито дума.
Кристъл се усмихна подигравателно.
— За мой късмет.
— Смятам, че разговаряхме достатъчно — изрече Хънтър. — Пригответе екипировката си. Вземете само необходимия минимум. Помнете, че вие ще го носите, а може да се наложи да бързаме. Сбор на това място след тридесет минути. Не закъснявайте. Хайде, размърдайте се!
Хората се обърнаха като един човек и се спуснаха към камерата. Изостанал назад, Корби се обърна към Линдхолм и след известно колебание му каза:
— Един чужд град — гласът му беше тих и кротък. — Виждал ли си някога чужденец, Свен?
— Не мога да твърдя — отговори Линдхолм. — Мисля, че Изследователите се опират на това. Веднъж на Голгота срещнах Вампира. Беше доста странен, но не беше истински чужденец. А ти срещал ли си?
— Още не — Корби се намръщи тъжно. — Надявам се нашата Изследователка да има достатъчно чувство и да не ни оставя да се оправяме сами. Твърде далеч сме, за да ни се притекат на помощ.
ВТОРА ГЛАВА
В ТОПЯЩАТА СЕ ГОРА
Сребърното слънце изгря на бледото зелено небе. Земята лежеше студена и оскъдна под бляскавите лъчи и никакъв звук не нарушаваше тишината. Мъглата се бе оттеглила погълната от изгряващото слънце, но не бе станало по-топло. Дяволската Ескадрила се придвижваше предпазливо в тихата утрин, движейки се в колона по един с ръце на пистолетите. Хънтър водеше, нащрек за всеки признак на движение в откритата равнина, но доколкото можеше да види, никъде не се забелязваше и следа от живот. Нямаше нито животни, нито птици в небето, нито дори насекоми. Надвисналата тишина беше зловеща и тревожна. Дори шумът от стъпките им сякаш веднага се поглъщаше от тишината. Липсваше дори шепотът на вятъра. Хънтър намести раницата си по-удобно и се стараеше да не мисли за километрите твърда гола земя, простряла се между него и чуждия град. Боляха го краката и гърбът, а трябваше да извърви още девет-десет мили. И което беше по-лошо, чувството, че някой го наблюдава, се засилваше. Той се бе освободил от него замалко, но щом катерът остана зад гърба им, то се появи отново, и то с по-голяма сила. Хънтър се намръщи. Никога не се бе чувствал толкова разтревожен — и когато предвождеше битката, и дори в най-лошите времена, когато се бе паникьосал. Пред очите му се появиха светли петна, а ръцете му трепереха. Той усещаше, че паниката се надига в него.
„Не сега. Моля те не сега!“
Победи паниката яростно, отказвайки да й се даде, и тя бавно отстъпи навътре в подсъзнанието му. Хънтър дишаше по-леко, но не се заблуждаваше, че тя ще се върне отново, в момент, когато е слаб. Сякаш нещо го бодна отзад по гърба. Чувството, че някой го наблюдава, бе по-силно отвсякога. Искаше му се да спре и да се огледа, но не го направи. Не желаеше да изглежда нервен пред другите.
Духна в ръцете си, опитвайки да ги стопли. Бяха минали няколко часа от изгрева, но студът бе все още непоносим. Хънтър потърка ръцете си една в друга, желаейки Империята да беше предвидила зимни дрехи в необходимата екипировка. Затоплящите елементи в униформата биха му свършили добра работа. Точно сега беше готов да размени деструктора си за чифт дебели ръкавици.