— Всеки да остане на мястото си — изрече тя тихо. — Капитане, предлагам всички да извадим пистолетите си.
— Добре — съгласи се Хънтър.
Чу се шум, докато екипажът изваждаше деструкторите от кобурите. Хънтър се огледа предпазливо, но не видя нищо, което да представлява опасност.
— Какво има, Изследовател?
— Точно пред нас, Капитане. Не знам какво е, но се движи.
Хънтър погледна натам, накъдето сочеше ръката й, и студ, който нямаше нищо общо със сутрешния хлад, прониза тялото му. Нещо дълго и покрито с игли се измъкваше от една от пукнатините в земята. То беше плоско и тънко и със същия мръсножълт цвят като листата на дърветата. Първоначално му заприлича на някаква разновидност прешленест червей или стоножка, ала колкото повече го гледаше, толкова повече му напомняше дългото стебло на виещо се растение или бръшлян. Не се виждаха очи или уста, но приповдигнатият му преден край се полюшваше напред-назад, като че ли проверяваше въздуха. Дебело беше колкото човешка ръка и почти няколко стъпки дълго, въпреки че по-голямата му част все още бе в земята и бавно продължаваше да се измъква на повърхността.
Дузини фини като косъм крачета тутакси се появяваха отстрани. Те мърдаха неспокойно, докато останалата част от дългото прешленестото тяло се измъкваше от цепнатината, като гъвкаво се извиваше и начупваше. Съществото се стрелна с ужасна скорост през голата земя, след това замръзна на място и повдигна леко предния си край, като че се ослушваше.
— Ама че грозно нещо! — потърси се Корби, стараейки се гласът му да звучи спокойно, но не успя: — Погледнете го отстрани. Какво е всъщност: растение или животно?
— Може би и двете или нито едното, нито другото — отвърна Изследователката. Тя бе изпробвала своя пистолет върху животното, и то веднага, след като се бе появило. — Харесва ли ви като образец, Доктор Уйлямс?
— Благодаря — ехидно изкриви уста Уйлямс, — но май съм забравил да взема торбичка с подходящи размери.
— Убий го тогава — предложи Корби. — Не искам да живея на катера заедно с това ужасно същество.
— Я спрете — сряза ги Хънтър. — Ние още не знаем дали наистина е опасно. Това е първото живо същество, с което се сблъскваме, и то би могло да ни разкаже много неща за този свят.
— Не мисля — отговори Корби, — че ще ни разкаже нещо, което аз държа да чуя.
— Те са извънредно много — внезапно се обади Меган Де Чанс. Тя беше притиснала едната си ръка до челото, а очите й бяха плътно затворени. — Точно тук, непосредствено под повърхността. Движат се насам-натам. Мисля, че са привлечени от звука на нашето приближаване.
— Може ли да разчетете мислите им? — тихо попита Хънтър.
— Не, Капитане. Те са прекалено различни от нас, прекалено чужди. Мислите, които идват до мен, сякаш нямат никакъв смисъл.
Тя трябваше да прекрати изследването. Внезапно много същества започнаха да изскачат от пукнатините. Почти мигновено ги наобиколиха тълпи странни животни. Те размахваха бързо малките си жила и вдигаха страшна суматоха, пъплейки едно връз друго, без да се спират от нищо.
Хората се наредиха в кръг и се приготвиха за отбрана. Корби здраво стисна деструктора си и с желание зачака заповед от Капитана за стрелба. Проклетите животинки се движеха твърде бързо за вида си. Измъчваше го неприятното подозрение, че стига да желаеха, можеха да са и още по-бързи. Вероятно толкова, колкото един бягащ с всички сили мъж…
— На заповедите ви, Капитане — рапортува Линдхолм със спокойния си и отмерен както винаги глас.
— Стойте по местата си. Те изглежда не се интересуват много от нас. Засега може да действаме по принципа — живей и остави другите да живеят, особено ако те, както ми се струва, не възнамеряват да ни закачат.
Той поведе групата напред, но тварите заизвиваха прешлени и ги последваха. Хънтър се закова на място. Те също замряха — само вдигнатата им предница леко се полюляваше.
— Те повтарят нашите движения, Капитане — отбеляза Изследователката. — Освен това не мисля, че тези гадинки познават философията живей и остави другите да живеят!
— Не бързайте толкова — намеси се Корби. — Погледнете главите им. Това там не е ли уста? Готов съм да се закълна, че преди миг нямаха подобно нещо.
— Имат си и зъби — забеляза Линдхолм. — Преди малко нямаха. Какво, по дяволите, става тук?
— Вижте! — викна Де Чанс. — Движат се!