Съществата се надигнаха с невероятна и обезкуражаваща скорост. Кристъл внимателно се прицели с деструктора си и проби дупка в средата на купчината. Останалите мигновено я последваха. Въздухът се изпълни с мълнии и свистене. Половината от тварите веднага изчезнаха, стопени на пара от изпепеляващата енергия. Повечето от останалите бяха разкъсани на части от ударната вълна и като мръсни жълти парцали, трептящи и гърчещи се, полетяха из въздуха на всички страни. Оцелелите се плъзнаха обратно в дупките си и изчезнаха под земята.
Кристъл хладнокръвно прибра деструктора в кобура, извади сабята си и предпазливо тръгна напред. Хънтър я последва, мръщейки нос от неприятната миризма. Мъртвите и наранени твари бяха започнали веднага да се разлагат, като се разсипваха на части и се разливаха в някакво невероятно смърдящо сиво желе. Изследователката разрови с върха на сабята си някои от мъртвите тела, но нито едно не помръдна.
— Ако всички растения са толкова активни, гората положително е доста жизнена.
Изследователката млъкна и погледна Хънтър.
— Капитане, предлагам да не влизаме в гората. Рискът е прекалено голям при тази малка информация, която имаме. Там може да се крие нещо, което чака да се появим и да ни нападне.
Хънтър се намръщи — на теория тя беше права. Но заобикалянето на гората, вместо да я пресекат, направо щеше да увеличи времето на пътуването им с часове. Освен това щяха да прекарат поне една нощ без прикритие, в пълна тъмнина…
— Ще влезем в гората, Изследовател — отсече той. — Нашите деструктори се справиха доста лесно с тези растения-животни. Слушайте ме внимателно всички. Ще влезем във верига по един. Не се отдалечавайте, не се скупчвайте. Не се допирайте до нищо. Отваряйте си очите на четири. Пистолетите да са в бойна готовност, но никой да не стреля, ако не се налага. Да вървим!
Той се отправи към гората и скоро дърветата мрачно го обгърнаха. Балдахинът от клони над него пропускаше малко светлина и изглеждаше така, сякаш започва да се смрачава. Другите го последваха, оставяйки зад гърба си обгорената земя. Хънтър бе навлязъл десетина метра навътре, а останалите се спряха за миг да свикнат с тъмнината. Между дърветата беше малко по-топло, но това не беше приятна топлина, а лепкава и влажна топлина на болест и разложение. Из въздуха се носеше лека неприятна миризма. Скупчените дървета създаваха чувство за клаустрофобия.
Кристъл провери дали силовият й екран-гривна е зареден и готов за действие, след което извади пистолета си. С другата ръка продължаваше да стиска сабята. На Хънтър много му се искаше също да провери своята гривна, но не го направи — щеше да изглежда нервен и колеблив, а един Капитан трябва да демонстрира твърдост и увереност, за да вдъхновява хората си. Трябва да показва, че знае какво прави, дори когато никак не е сигурен. Особено тогава. Намръщи се ядно. Не искаше да подлага хората си на риск при преминаването им през гората, но другите възможности бяха наистина по-лоши. Простата логика какво не трябва да прави облекчаваше съвестта му. Обърна се предпазливо назад, да види какво правят неговите хора в гората.
Изследователката изглеждаше хладна като стомана и както винаги съсредоточена. Взираше се в мрака и потупваше несъзнателно с плоското на сабята си по ботуша. Доктор Уйлямс гледаше бодро и очаровано непознатите дървета с неизменната си усмивка. Не беше естествено човек да се усмихва толкова често при подобни условия. Момчетата от Флота тихичко разговаряха. Корби изглеждаше доста обезпокоен, но той винаги си беше такъв, докато Линдхолм беше спокоен — щом някой е оцелял на Горгона Арена, трудно може да се изплаши от нещо до смърт. Лицето на Меган Де Чанс беше безизразно, а очите й гледаха на киломери далеч оттук. Хънтър сви устни. Есперите са толкова нужни навсякъде, но не бива да им се доверяваш никога. Подобно на Изследователите те не са хора в истинския смисъл на думата и не трябва да се приемат насериозно.
Хънтър отново съсредоточи вниманието си върху гората. Изглеждаше тиха, спокойна и миролюбива. Може пък наистина да е такава! Е, разликата не е голяма. Трябваше да вървят дълго. Той си бе поставил задача и възнамеряваше да я изпълни независимо от всичко. Улф IV беше неговият единствен шанс да изкупи грешките си — ако не за историята и Империята, поне в собствените си очи. Като Капитан на звездолет се провали, защото позволи на собствения си страх да го надвие. Този път нещата трябва да бъдат наред. В никакъв случай не бива да се проваля, каквото и да му струва това. Крачеше бавно, обграден от горския мрак, и хората му го следваха.