Хънтър пристъпваше внимателно сред гнетящата тишина, наострил слух и зрение, но ги заобикаляха само смътна светлина и звукът от чуваха леките им приглушени стъпки. Погледна Кристъл, която крачеше безучастно до него. Дали някога се тревожеше от неща, които тревожат другите хора? Като например да се провалиш, да сгрешиш, да не си в най-добрата си форма? Почти си позволи да се усмихне — тя беше просто Изследовател, един инструмент за сеене на смърт и разрушение, и само по случайност изглеждаше като човешко същество.
Бързо угаси любопитния си порив, осъзнавйки непривичността на подобна мисъл. Ако Ескадрилата оцелееше на Улф IV, те трябваше да се научат да работят заедно, като едно цяло. Не беше никак сигурен, че това ще бъде възможно с Кристъл. Или с есперката. Хънтър се ухили под мустак. Той отговаря за тях и трябваше да го направи възможно.
Неусетно се приближи до Изследователката, така че да могат да си говорят, без някой друг да ги чуе.
— Кажи ми, Изследовател, какъв опит имаш с чуждите култури?
Тя го стрелна с очи, след което продължи да гледа гората.
— Само два пъти, Капитане. Първия път на Локи, втория — на Грендъл.
Не каза нищо повече. И не трябваше. Чуждите на Грендъл не бяха интелигентни същества. Създадени като убийци на генетична основа и оставени в летаргия от своите създатели, заминали само бог знае къде, при събуждането им от археолозите започнали да се бият като луди. Оръдия, равни по сила на имперските, били монтирани вътре в тях — най-висша форма на техническа имплантация. Те били Чудовища, които никой не бил в състояние да спре. Изтребвали всичко движещо се и мърдащо. За щастие нямали собствени звездолети — били затворени в клетката на планетата. Накрая Имперският флот изпепелил цялата повърхност от недосегаема орбита.
А Кристъл била назначена като Изследовател за работа заедно с археолозите. Именно тя пропуснала да забележи първите признаци на опасността. Нищо чудно, че сега е тук, в Дяволската Ескадрила.
Хънтър беше много по-разтревожен, отколкото му се искаше. Логично бе да предположи, че един Изследовател, пратен за наказание, не е първокачествен, но този, който я е съдил, би следвало да познава отчасти тяхната работа… Намръщи се, когато осъзна колко силно се бе уповавал подсъзнателно на нейните знания и умения. Сега сам трябваше да понесе целия товар.
Кристъл наблюдаваше лицето му с крайчеца на очите си. Прочете мислите по вида му. Нека, каза си, се тормози, тя щеше да му докаже, че греши, на всички щеше да го докаже. Всеки щеше да допусне същата грешка на Грендъл. Никой Изследовател преди и след това не беше изживявал нещо подобно. Не беше виновна, че Империята се беше произнесла така сурово. Продължи да наблюдава внимателно гората, но мислите й бяха насочени повече към чуждия град. Там се криеше предизвикателството на неизвестното, шансът да открие една чужда култура и да докаже собственото си превъзходство по единствения възможен начин — с огън и меч. Кристъл се усмихна непредпазливо. Да свърши наистина хубава работа в този чужд град и тогава Империята би могла да я реабилитира. И по-странни неща са ставали.
Меган Де Чанс вървеше с наведени очи. Не виждаше нищо, но знаеше, че не са сами. Усещаше очи, които я гледат, по натиска върху кожата си. Предвидливо държеше разума си плътно затворен, за да не стане натискът прекалено силен, да я залее като вълна и да я удави. Насили се да вдигне глава и да се взре в гората, но там се изправяха със застрашителния си ръст само високи извити дървета, тъмни и лъщящи в дрезгавата светлина на чуждото слънце. Погледнат отблизо, листакът бе противно жълт като гранясало масло, черната кора — грапава и чвореста, и ако есперката поискаше, можеше да мерне чудновати лица в сенките. Дънерите се притискаха плътно един до друг, но оформяха тясната пътечка, по която вървяха. Чудна работа, преглътна с мъка Де Чанс, това подсказва, че някой или нещо редовно минаваше оттук. Или я беше направило? Може би водеше направо в града?
— Капитане — извика го тя. — Предлагам да спрем замалко.
Хънтър трепна, но вдигна ръка и групата спря.
— Какво има, еспер? — погледна той назад.
— Пътеката, по която вървим, изглежда прекалено правилна, за да бъде естествена, Капитане. Освен това не ме оставя чувството, че някой непрекъснато ме наблюдава.
Хънтър кимна бавно.
— Вслушайте се в гората, еспер. Кажете ми какво долавяте.
Меган Де Чанс неохотно кимна и очите й се изпразниха. Дишането й стана бавно и равномерно; цялата й същност се отдръпна от лицето — то се отпусна, сякаш мускулите му изведнъж отслабнаха. Хънтър отмести погледа си — не за пръв път виждаше еспер в действие и дълбок транс, но това винаги го изпълваше с безпокойство. Все едно да гледаш посмъртна маска. Де Чанс се размърда, отвори очи и лицето й отново придоби жив цвят и форма.