Не харесваше гората. Сенките бяха прекалено плътни, а тишината изглежда никога не се нарушаваше. Корби се огледа втренчено наоколо и насила облиза пресъхналите си устни. Усещаше нещо лошо. Наистина не чуваше и не виждаше нищо определено, с което да оправдае тревогата си, ала инстинктът му викаше така силно, а стомахът му се свиваше мъчително в пълно съгласие с това чувство. Отначало се опита просто да го пропъди, смятайки, че е рожба на нервите му, но като професионалист допускаше, че не го лъже. Есперката имаше право. Някой наблюдаваше Ескадрилата. Някаква сянка се помръдна в ъгъла на неговото полезрение и той мобилизира целия си самоконтрол с едничката цел да не обърне глава натам. Продължи да гледа напред, но беше нащрек. Движението се повтори.
— Капитане — повика той, — нещо мърда встрани.
Хънтър погледна бързо към мястото, което посочи Корби, взря се, но…
— Не виждам нищо, Корби.
— Аз пък видях. Два пъти при това. Мисля, че то върви успоредно с нас.
— По дяволите — спря Хънтър и вдигна ръка. Останалите замръзнаха на място. — Хайде, момчета, образувайте кръг. По-близо един до друг, но да има място за използване на сабите. Да се стреля с деструкторите само при нужда. Помнете, че времето за презареждане между два изстрела е две минути, което е достатъчно да се случат куп непредвидени неща.
Ескадрилата потегли, а гората започна да се разпада. Едно дърво непосредствено пред тях се размекна и се засмъква надолу като разтопена свещ. Листата и клоните му се разпиляха по земята. Чворестият дънер изгуби ясните си очертания, слегна се върху почвата и се превърна в огромна локва от пенлива течност, която мудно потече по пътеката. Разнесе се остър стържещ звук, докато хората изваждаха сабите си. Меган Де Чанс изпищя от отвращение, когато нещо меко и лепкаво падна на раменете й. Миг й трябваше да разбере, че е само паднало клонче, и тъкмо да се успокои, то се уви около шията й и започна да я стяга. Жената заби ноктите на свободната си ръка в необикновения нападател и той се разпадна под натиска им. Гадна лепкава слуз потече между пръстите й, докато се опитваше да се освободи напълно.
— Опрете гръб до гръб! — изкрещя Линдхолм. — Гръб до гръб! И се грижете за съседа си, както за самия себе си!
Навсякъде около тях гората се топеше и разтичаше. Дънерите не издържаха тежестта си, грохваха на земята и бавно се разливаха един в друг. Листа валяха като дъжд, удряха се о почвата и подобно на умиращи молци се надигаха и гърчеха. Клоните се мятаха на всички страни и шибаха около хората със свирепа жестокост. Групата се бранеше със сабите. Студената стомана сечеше с лекота приближилите части. Нокти и бодли израстваха внезапно на разни места, а зъбати усти се прозяваха от почвата. Мигащи втренчени очи гледаха от бълбукащите стволове на дърветата. И те не бяха човешки.
Корби вдигна деструктора и стреля в най-близкото дърво. Експлозията разпиля безброй гърчещи се частици, но те при падането си продължаваха да пулсират и да мърдат. Земята под краката им се разтрепера. Дълбоко вдън гората нещо започна да вие безмълвно.
— Връщаме се обратно по пътеката! — изрева заповедта си Хънтър. — Приготви силовите екрани! Да вървим!
Ръцете мигновено се устремиха към гривните и силовите екрани запримигваха живо на китките им. Светещите продълговати завеси от чиста енергия заблещукаха ярко в черния мрак. Тяхното превъзходство беше доказано срещу всички познати на хората оръжия.
Отрядът бързо побягна назад по пътеката. Бодливи корени се подаваха от земята и нанасяха промушващи удари. Едно огромно дърво, осеяно с тъмни злокачествени израстъци, се наведе над пътеката. Хънтър вдигна пистолета си, но дървото внезапно загуби формата си и срещу човека се надигна нещо приличащо на вълна от вряща вода. Той вдигна екрана пред себе си и ръката му се огъна и потрепери, когато цялата тежест на разтопения мътен порой се стовари върху него, обтече го и се вля в бълбукащия поток. Корби и Линдхолм изтичаха до Капитана и поеха със своите екрани част от натиска.
Навсякъде около групата гората се гърчеше и разтичаше и на места това вещество се слепваше и образуваше ужасни форми на живот. Хората стъпка по стъпка се оттегляха. Силовите екрани съскаха и пуфтяха и допрени плътно един до друг, образуваха обща защитна бариера. Ставаше нещо неописуемо. Неясни форми шаваха в пенещия се килим и кипяха с безброй изскачащи зъби, нокти и втренчени очи. Живият дъжд продължаваше да вали, а сенките ставаха още по-гъсти.